Джон Коннолли - Жената от леса

- Казаха ми, че поддържа неофициално убежище за жени, бягащи от домашно насилие. Ами ако онази жена е бягала от бащата на детето си? Ако е била отчаяна? Ако се е бояла да се обърне към щатските институции или „Планирано родителство“ и прочее организации? Дори да не я е виждала лично, Ломбарди може да познава някой, който я е виждал.

- Но не смяташ ли, че Ломбарди би ни потърсила, ако имаше някаква информация?

- Точно това се надявах да я попитам. Може би е искала да предпази мрежата от убежища, защото, доколкото схващам, тя е само една брънка в цялата верига.

- Или?

- Или жената я е принудила да обещае, че няма да я издаде.

- Защо?

- Защото този, от когото е бягала, е бил толкова страшен, че е заплашвал не само нейния живот, но и този на детето ѝ и на всеки, който би ѝ помогнал.

- Много смело предположение.

- И по-смели съм правил.

Каръл отпи от кафето и се задави.

- Това е отвратително.

- Органично, без кофеин.

- И каква му е идеята?

- Кара ме да се чувствам добродетелен.

- Е, щом ти помага. - Каръл не отмести чашата, а предпочете да я държи с ръце, наслаждавайки се поне на топлината, ако не на вкуса ѝ. Пролетта може да беше дошла, но нощите продължаваха да носят белега на зимата. - Що се отнася до Ломбарди, не съм склонна да подам Сребърна тревога, докато не мине още малко време.

Сребърната тревога беше сигнал за изчезнал възрастен човек, при който се поставяха табели по шосетата, подканящи шофьорите да се оглеждат за тях.

- Казах на племенницата ѝ, че нищо не ѝ пречи да разпространи молбата си по таблата за обяви в квартала, Фейсбук, Туитър и прочее - добави Каръл, - а ако Ломбарди не се обади до сутринта, ще задействам процедурите. Хауърд обаче беше категорична, че леля ѝ никога не е показвала признаци на деменция. Ако се е качила в колата си и е потеглила нанякъде, значи е знаела какво прави и къде отива.

- Освен ако не е тръгнала против волята си.

Паркър ѝ разказа за петната и миризмата.

- Знаеш ли - отбеляза Каръл, - много сенки ти се привиждат. Трябва да оставиш безкофеиновото кафе и да пробваш обикновено. Може да ти помогне.

Каръл пробва отново кафето, за да се убеди, че наистина е толкова неприятно, колкото ѝ се беше сторило първия път, след което изля остатъка в мивката и остави чашата.

- Познаваш ли Соланж Кориво? - попита тя.

- Само по име.

- Ще се наложи да ѝ предам всичко, което ми каза.

- Това са спекулации. Сама виждаш колко са ненадеждни.

- Надеждни или не, сега тя води случая и всяка информация ѝ е важна. Очаквай да ти се обади по някое време утре, особено ако Ломбарди още не се е появила. Ще иска да узнае повече за възможната връзка между Ломбарди и жената в гората.

- Аз нямам нищо против, но източникът ми може да има.

- Съмнявам се, че ще ѝ пука. Пие кафето си с много кофеин и яде месото сурово.

Паркър ѝ благодари и я изпрати до колата ѝ.

- Как е дъщеря ти? - попита тя, като отвори шофьорската врата. Беше виждала Сам няколко пъти и веднъж дори я беше возила с включена сирена. Детето остана много впечатлено.

- Добре е.

- Във Върмонт беше, нали?

- Да.

- Далечко е.

- Така е.

Каръл стисна леко ръката му със странно нежен, интимен жест.

- Пази се.

- Ти също.

Паркър проследи колата ѝ с поглед. Обзе го неочаквана самота, от която очите му запариха.

Даниел Уийвър лежа дълго буден, или поне така му се стори, и размишлява върху чутото. Чувстваше, че разговорът на майка му и дядо му някак си беше свързан с Карис. На нея ли бяха дали обещание? И какво беше това обещание, което явно засягаше и него? Отговорът витаеше някъде по краищата на съзнанието му, но той не искаше или не можеше да го пусне на светло.

По някое време заспа и сънува объркани сънища, докато не се събуди като че от будилника на майка си в съседната стая. Когато отвори очи, видя, че още е тъмно, а звукът не идваше от къщата, а от някъде отвън.

Даниел отметна завивката си и стана от леглото. Приближи се до прозореца и дръпна завесите.

На перваза, изцапана с пръст, стоеше играчката телефон.

И звънеше.

Телефонен звън събуди Сам в стаята ѝ във Върмонт. Звукът ѝ беше непознат, не като от мобилните телефони на майка ѝ, баба ѝ или дядо ѝ, нито като стационарния телефон в основната къща, който никой не използваше, но баба ѝ и дядо ѝ отказваха да изхвърлят, защото „човек никога не знае“, каквото и да значеше това.

Звънът беше неприятен, дрънчащ и идеше някъде отдалеч. Не ѝ харесваше, искаше ѝ се да спре. Беше уморена, а до сутринта имаше много време. Нещото сякаш звънеше от другата страна на прозореца, но това беше невъзможно... освен ако имаше някой в градината, някой, който не трябваше да е там.