Джон Коннолли - Жената от леса

- Джанет Хауърд?

- Да?

За втори път през последния половин час Паркър се идентифицира и обясни, че би искал да разговаря с Маела Ломбарди.

- Леля ми живее на „Орчард“ - отвърна Хауърд. - В момента вероятно си е вкъщи.

- Не е. Чудех се дали ви е казала, че ще пътува някъде?

- Маела никога не пътува. Не одобрява почивките.

- Би ли ви предупредила, ако все пак ѝ се наложи да замине?

- Може би, но както вече казах, тя си е домошар. - Жената изшътка на децата си и за няколко секунди настъпи тишина. - Да се обадя ли в полицията?

Паркър отвърна, че решението е нейно, но ако иска първо да огледа къщата, той с удоволствие би я придружил.

- Няма на кого да оставя децата. Тази седмица мъжът ми е нощна смяна.

Паркър виждаше, че тя започва да се тревожи.

- Ами жената, която живее срещу нея - Дакота? Бихте ли се съгласили тя да влезе с мен? - предложи той.

Хауърд прие с радост идеята и само помоли един от двамата да ѝ се обади веднага щом огледат къщата. Паркър се върна на Орчард Роуд, където Дакота вече чакаше в двора на Ломбарди - Джанет Хауърд ѝ се беше обадила, за да я предупреди, че е позволила на Паркър да влезе в къщата. Той все още не смяташе, че има опасност за замърси евентуално местопрестъпление: напълно възможно беше Ломбарди да е заминала за ден-два, да е паднала, да се е разболяла. Освен това не нахлуваше в частна собственост, тъй като имаше разрешение от племенницата ѝ. Но за всеки случай сложи ръкавици и отключи входната врата с ключа на Дакота.

Алармата не се задейства: това беше първото необичайно нещо, което направи впечатление на съседката.

- Маела винаги включва алармата, когато излиза - каза тя. - По дяволите.

Тя повика Маела по име, но никой не отговори. Паркър я помоли да изчака до вратата и да не пипа нищо, докато той огледа вътре.

Не му трябваше много време, за да установи, че къщата е празна. Леглата бяха оправени, кухнята и банята - безупречно чисти. По лавиците на библиотеката имаше много поезия, книги за алтернативен начин на живот, феминистки съчинения, издания на полумистични автори като Карлос Кастанеда, Робърт М. Пърсиг и Халил Джубран, но сравнително малко художествена литература. Върху сандъка, служещ за малка масичка в дневната, също беше струпана купчина книги в същия стил, заедно с най-новия брой на „Мейн Сънди Телеграм“, отворен на страницата с главоблъсканиците. До вестника имаше химикалка и бифокални очила.

Дакота не беше помръднала от мястото си до вратата, но Паркър я виждаше, тя него - също. Тя стоеше, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си и присвита от безпокойство.

- Тук винаги ли е толкова подредено? - попита той.

- Маела е такъв човек.

Паркър отново погледна очилата. Предвид възрастта ѝ, Ломбарди вероятно имаше нужда от точно такъв модел и при шофиране.

- Случайно да знаете дали има резервни очила в колата си?

- Не, съжалявам. Сега, като го споменахте, си мисля, че наистина кара с очила, но не знам дали има отделни.

Паркър отново излезе навън и провери пощенската кутия. Имаше само рекламни материали. Върна се в къщата и я огледа още веднъж, като този път отдели по-голямо внимание на всяка от стаите, но не откри нищо интересно. Накрая провери телефонния секретар. Имаше две съобщения от Моли Боу и няколко празни позвънявания от собствените му опити да се свърже по-рано.

Мобилният телефон на Дакота иззвъня. Тя погледна екрана.

- Племенницата ѝ.

- По-добре вдигнете.

- И какво да ѝ кажа?

- Че леля ѝ я няма и ще се отбия да поговорим възможно най-скоро.

Дакота вдигна, а Паркър продължи да се оглежда между трапезарната маса и свода на кухнята, мъчейки се да открие някаква причина за безпокойство, но той не познаваше Маела Ломбарди и нейния стил. Единственото му сведение от Дакота беше, че Ломбарди поддържа безупречен ред в дома си, а той не искаше да вдига излишна тревога. Съседката твърдеше, че не е виждала Ломбарди от няколко дни, но в това нямаше нищо необичайно. Същото важеше и за факта, че племенницата ѝ не знаеше за отсъствието ѝ. Нямаше нищо незаконно в това една възрастна жена да се поразходи, без да информира армията, военноморските сили и националната гвардия. Алармата не беше активирана, но може би е бързала и е забравила да я включи.

И все пак нещо не беше наред, усещаше го с нюха си... В стаята се носеше слаба, но неприятна миризма. Най-силна беше до фотьойла, който гледаше към телевизора. Паркър коленичи и забеляза едва видимо петно по дамаската, както и едно на пода. Приближи се и го подуши. Някой бе повърнал тук, и то наскоро. Пипна едно от петната с пръст. Беше леко влажно.