Джон Коннолли - Жената от леса

И така, докато дядо Оуен похъркваше на фотьойла, а Уилона отклоняваше предложение за брак в „Добри времена“, Даниел излезе на двора, отиде при дръвчетата, делящи техния имот от съседния, и се зае да копае с малката лопата, която беше взел специално за тази цел от бараката. Пръстта се оказа по-твърда, отколкото очакваше, така че се позабави и изцапа дрехите си, но в крайна сметка успя да изрови достатъчно голяма дупка, за да се побере телефонът. Искаше му се да беше по-дълбока - ако може, чак до Китай, - но се боеше, че дядо му ще се събуди и ще го търси, така че сложи вътре телефона и започна да я заравя. През цялото време гледаше настрани, защото пластмасовите очички го следяха като живи, но накрая и те бяха засипани с пръст. Отъпка мястото, за да го изравни с околната земя. Изглеждаше малко по-различно, но не толкова, че някой да забележи, освен ако не търси специално това.

Върна се тъкмо навреме, за да се измие и свали мръсотията от ръцете и ноктите си, преди дядо Оуен да се размърда. Коленете на панталоните му бяха изкаляни и той съжаляваше, че не се е сетил да вземе парче картон или стара кърпа, върху които да коленичи, но вече беше късно. Събу дънките, натъпка ги на дъното на коша за пране и обу нови. Не бяха същия цвят, но дядо му нямаше да забележи разликата.

Щом приключи с всичко това, Даниел отиде в кухнята и се загледа през прозореца към мястото, на което беше заровил телефона. И да звънеше, вече нямаше да го чува. Никой нямаше да го чува. Надяваше се Карис да се откаже. Може би щеше да се върне там, откъдето беше дошла... където и да беше това. Беше видял как изнасят тялото ѝ на носилка по телевизията. Изглеждаше много малко. Даниел се чудеше дали и приживе е била толкова дребна, или смъртта я е смалила. Сигурно бяха останали само костите ѝ. Но как тогава говореше с него? Скелетите не говореха, освен в анимационните филми. Даниел беше чул майка си и дядо си да казват, че мъртвата жена била отнесена в моргата, а когато попита какво значи това, майка му обясни, че това е мястото, където държат мъртъвците, преди да ги погребат, въпреки че изглеждаше подразнена, дето пита или дето е чул разговора им - не беше сигурен кое от двете. Дали в моргата имаше телефони? Сигурно. Така ли му звънеше Карис? Измъкваше се от чекмеджето (защото в моргата държаха труповете в чекмеджета, като папките на дядо Оуен), подрънквайки с голите си кости по пода, и се скриваше под масата, за да се обади на Даниел?

Не, Карис не беше в никакво чекмедже, защото му беше казала, че живее в гората, и Даниел дори чуваше шумоленето на клоните по телефона. Накрая реши, че няма смисъл да се тормози с такива въпроси. Карис бе призрак, а призраците не бяха като хората. Сигурно си имаха свой собствен начин да правят едно или друго. Просто му се искаше тя да прави нещата си някъде другаде. Дали не трябваше просто да я заровят отново? Може би чекмеджето не ѝ харесваше, въпреки че според Даниел да те заровят в пръстта е още по-лошо, да не говорим ако те изгорят, както правеха с някои мъртъвци.

Чу, че дядо Оуен го вика.

- Всичко наред ли е?

- Да - отвърна момчето.

Много се надяваше наистина да е така.

Айвън Гилър не знаеше нищо за никакви атласи и погребани богове. Той не ходеше на църква и вярваше, че смъртта задушава всички искри на съзнателност. Не обичаше насилието и поради това не притежаваше оръжие, въпреки че редовно си имаше работа с негови привърженици. Гилър беше търговец, а основната му стока -информацията. Беше източник и канал, и вършеше добре работата си.

Срещата му с адвоката Куейл беше уредена с помощта на поредица от доверени лица и обещание за значителен бонус над обичайното заплащане, ако успее да помогне на англичанина да приключи делата си, което, както ясно беше намекнато, щеше да способства по-скорошното му напускане на северноамериканския континент. Гилър беше наясно, че поръчката в крайна сметка идва от същите хора, които му плащаха да следи Паркър, въпреки че никога не ги бе срещал лично, а и нямаше желание. Доколкото имаше представа за делата им, беглото познанство беше опасно, а близкото можеше да бъде фатално.

В началото поръчката изглеждаше най-обикновена, но Гилър вече съжаляваше, че се е замесил. Първо, самият адвокат. Гилър познаваше много адвокати и можеше да преброи на палците си тези, на които имаше доверие, но Куейл сякаш беше излят от дестилираната есенция на най-презряното в адвокатската професия. Гилър подозираше, че когато Куейл умре, ще се окаже, че всичките му кости са леко огънати.