Джон Коннолли - Жената от леса

И когато говореше с Карис, нямаше чувството, че насреща му стои възрастен, по-скоро сякаш разговаряше с Джордан Ансел - най-големият син на господин Флойд Ансел, собственикът на обществената пералня в града. Нещо лошо беше станало с Джордан Ансел още докато е бил в корема на майка си и сега едното му око беше по-малко от другото, а лявата му ръка беше мършава и не можеше да вдигне нищо с нея. Той вече беше голям, но още живееше с родителите си, които му плащаха, за да глади прането. Джордан Ансел задаваше въпрос и уж изслушваше отговора, а после казваше нещо съвсем несвързано. Разговорите с него можеха да започнат с темата за времето, а после да скочат от дъжда върху камъните, кучешката козина и да приключат с обувките. Джордан Ансел изпитваше необичаен интерес към това, което хората носеха или не носеха на краката си. Той всъщност не слушаше какво му говорят. Чуваше, но не слушаше.

И с Карис беше така. Питаше нещо и повтаряше „да, да, да“, докато Даниел ѝ отговаряше, като че ли думите му живо я вълнуваха, но тонът ѝ оставаше неизменен, пък и Даниел сам разбираше, че не всичко, което ѝ говори, е интересно. Щом запасите ѝ от „да, да, да“ се изчерпеха, тя минаваше директно на въпроса, също като Джордан Ансел с маратонките и каубойските ботуши:

кога ще дойдеш?

кога ще те видя?

Първия път Даниел я попита къде живее и Карис се засмя, като че ли неволно беше казал нещо смешно.

в гората

- Къде? В къща ли?

не е къща

И пак същият смях, от който косата на Даниел настръхваше.

- Къде тогава?

между дърветата

- Като вещица?

може би добра вещица

- Как ще те намеря?

ти само тръгни, аз ще те намеря

- Но накъде да вървя?

на север

- Накъде е север?

изчакай слънцето да започне да залязва и гледай да стои от лявата ти страна

- Не мога.

защо?

- Защото в гората е опасно.

аз ще те пазя

на теб също ще ти хареса

ще ти покажа тайни места

после ще поспим

Карис го молеше да отиде в гората отново и отново; и понякога даже се ядосваше, че Даниел не разбира защо това е толкова важно.

Започваше да говори бързо-бързо, толкова бързо, че той не разбираше всички думи и те се сливаха в поток от звуци, който накрая запращяваше и избухваше в тишина. После Карис се обаждаше отново -след час или след ден, - сякаш предишният разговор никога не се е състоял, и диалогът започваше отначало.

кога ще дойдеш?

кога ще те видя?

Но това беше преди Даниел да разбере коя е Карис. Вече беше сигурен, че не иска да ходи при нея и нейните тайни места, не искаше да разбере къде спи, защото, когато се опиташе да си представи мястото, виждаше червеи и буболечки и усещаше студена, влажна пръст около себе си.

Знаеше, че трябва да сподели с някого - с майка си, с дядо си, но Карис ясно му беше показала, че не би желала това. Тя беше негов приятел, не техен. Ако им кажеше, те щяха да се ядосат, тя - също. Гласът ѝ се променяше и Даниел се плашеше, защото разбираше, че дълбоко в себе си Карис винаги е гневна.

И тъжна, но преди всичко гневна.

Всичко това трябваше да спре. Даниел се боеше да заспи. Сънуваше телефона и звънът му го будеше, дори наяве да не издаваше звук. Глупавата усмивка под циферблата го плашеше до смърт, а малките черни очички, които се въртяха в пластмасовите си гнезда, му напомняха за онова умиращо куче, което двамата с дядо му намериха край пътя преди няколко месеца. Беше прегазено от кола. Черепът му беше размазан, козината - разкъсана и окървавена, но очите му още се въртяха. Дядо Оуен каза на Даниел да чака зад едно дърво, докато намери голям камък.

Кучето не издаде и звук, дори и накрая.

Даниел знаеше, че трябва да се отърве от телефона, но се страхуваше да го хвърли в боклука, защото щеше да се наложи да обяснява на майка си и дядо си защо не го е отделил в кутията за благотворителност. А той не смяташе, че това би било добра идея. Не искаше Карис да започне да тормози някое друго дете. Не можеше и да изгори телефона, защото нямаше как да го направи само с кибрит, дори да докопаше няколко клечки.

Затова реши да го зарови.

Изчака удобен момент, когато майка му беше на работа, а дядо му спеше. Дядо Оуен обикновено си подремваше между четири и пет следобед, за да зареди батериите, преди да започне предаването на Род Колдуел, а след това и на Лестър Холт по телевизията. Казваше, че на Роб Колдуел може да се вярва, поради което обичаше да го гледа в новините. Казваше също, че и на Лестър Холт може да се вярва, но Колдуел беше местен, а било по-важно да можеш да вярваш на някой местен. Даниел не разбираше защо, освен ако дядо му не възнамеряваше да даде ключовете от камиона или портфейла си на съхранение у някой журналист.