Джон Коннолли - Жената от леса

- Измишльотини.

- Не съм убеден.

Моли се облегна на стола си и скръсти ръце. Поведението ѝ не предвещаваше желание за споделяне на тайни.

- И ако - казвам ако - това е вярно, не мислиш ли, че тези хора биха помогнали за разкриването на самоличността на жената?

- Не и ако се налага да обяснят откъде я познават.

- Искаш от мен да предам нечие доверие.

- Моли, тук има някакъв много сериозен проблем. Правя всичко по силите си, за да пазя източниците си и да не застрашавам нищо, което ти и други хора сте изградили с големи усилия, но трябва някак си да проследя веригата. Тази жена заслужава нещо по-добро от анонимно погребение, а и някой някъде знае къде е детето ѝ.

Боу бавно разтвори ръце и Паркър отново си помисли колко уморена изглежда. Не беше само побоят. Човек не можеше до безкрайност да гледа раните, които мъжете нанасяха на жените, и да не се поддаде, поне за кратко, на отчаянието.

- Не би трябвало да знам нищо по въпроса, но все пак - каза тя. - От твоите уста излиза, че съществува някаква структура или тайна организация, но не е така. Няма мрежа, няма йерархия. Има само хора, които искат да помагат, поддържат бегла връзка помежду си и знаят колко важно е да не привличат внимание.

- Никой няма да разбере за това, даже и Мокси.

- Господи - въздъхна дълбоко Моли. - Ще ти дам едно име, но...

Паркър чакаше.

- Ще се наложи да кажеш, че аз те изпращам, и ще загубя доверието ѝ. Ще изгубя доверието на всички.

- Съжалявам.

- Не е вярно. Харесвам те, много те харесвам, но ти в много отношения си мъж като всички останали. Убеден си в правотата на собствената си кауза. Знаеш най-добре и си готов да заплашваш, извърташ и увещаваш, докато не получиш каквото искаш. После поглеждаш хаоса, който си сътворил, вдигаш рамене и се извиняваш.

Паркър не отговори. Знаеше, че донякъде е права, а това, за което не беше, нямаше никакво значение.

- Трябва да говориш с Маела Ломбарди - каза Боу. - Живее недалеч от теб, в Кейп Елизабет.

Името беше познато на Паркър.

- Бивша учителка.

- Да.

Той се опита да си я спомни. Струваше му се, че я е виждал веднъж на някакво събиране. Помоли Боу за контакти и тя му даде домашния и мобилния ѝ номер, както и адреса ѝ.

- Има ли и други като нея в Мейн?

- Не ми е известно.

- Ако имаше, щеше да знаеш.

- Да.

- А в Нова Англия?

- Нямам такава информация.

- Сигурна ли си?

- Не прекалявай, Паркър.

А когато Моли Боу предупредеше някого да не прекалява, добре беше той да се съобрази с това.

- Благодаря ти - каза Паркър.

- Не ми благодари. Няма да се почувствам по-добре.

Тя стана. Срещата им беше приключила. Тъга обзе Паркър: знаеше, че приятелството им вече никога няма да бъде същото. Тя го изпрати до вратата, където чакаше Канди с картичка в ръка. Той я взе и заедно с нея получи още една прегръдка, след което Канди се прибра в стаята си да подремне. Паркър и Боу останаха сами. Ръцете ѝ отново бяха скръстени пред гърдите. Прегръдката на Канди явно щеше да бъде последната, която Паркър щеше да получи тук.

- Знам - каза той, когато излезе през прага. Улицата още беше пуста.

Какво знаеш?

Че ме излъга.

Тя го погледна и изчака да продължи.

- Можеш да посочиш кой те е нападнал. Ако не със сто процента сигурност, то с деветдесет и девет.

Боу дълго мълча. Паркър си помисли, че ще го остави да си тръгне, без да му отговори.

- Нямам доказателства - каза тя най-сетне.

- Той ще го направи отново. Ако не с теб, с някоя друга жена.

- Няма да ти кажа името му.

- Не съм и питал.

За първи път тя изглеждаше разочарована от него.

- По свой си начин го направи.

И затвори вратата в лицето му.

Даниел Уийвър вече не отговаряше на звъна на играчката телефон. Взе това решение, след като видя репортажа за мъртвата жена по новините, които дядо Оуен обичаше да гледа - въпреки че напоследък май не му харесваха много, поради което Оуен не разбираше защо продължава да ги следи с такова внимание.

Играчката обаче не се отказваше. Вече не звънеше, когато майка му или дядо му бяха наблизо - не и след онази сутрин преди часа при зъболекаря, когато дядо му обърна внимание. Като че ли жената, която се представяше като Карис, не желаеше да привлича тяхното внимание.

Искаше да говори само с Даниел и с никой друг.

Но Даниел не искаше да си говори с мъртъвци.

Той нямаше доказателства, че Карис е мъртвата жена. Просто знаеше, че е така, също както знаеше, че думите, изричани от куклата на вентрилока, идват от човека, колкото и неподвижни да са устните му. Искаше Карис да се махне. Нямаше представа защо е избрала него. Не разбираше защо казва, че е чакала дълго, за да го чуе. Той беше само едно обикновено момче.