Джон Коннолли - Жената от леса

- Много оскъдна информация ми даваш.

- Ще говоря с Дейв Еванс. Може да има нещо на камерите в бара.

- В такъв случай изпрати ми снимки и ще разпитам, но не ти обещавам нищо. Още ли се занимаваш с онази жена за Мокси?

- Да. Даже в момента ще правя точно това.

- Ако научиш нещо, сподели с Кориво.

- Готово. Имаш ли номера ѝ? - Уолш му даде директния телефон и мобилния номер на лейтенанта.

- Как е Ейнджъл?

- Оправя се.

- Радвам се да го чуя. А другият?

- Няма промяна в състоянието.

- За това не се радвам толкова.

- Но пък можеше да се очаква.

- Така е. Не забравяй: Кориво.

Разбрах. Благодаря.

Не съм казал, че ще изляза пак с теб - отвърна Уолш и

затвори.

Отвън „Нежният дом“ не се беше променил много от последното посещение на Паркър. Службата му на убежище за уплашени и насилвани жени все така не се рекламираше и само стоманената порта с електронно управление и фактът, че оградата е направена не от дървени, а от метални колчета, подсказваше, че вътре се крие нещо различно от малка жилищна кооперация.

Паркър спря до бордюра и натисна звънеца на портата, вдигнал лице към камерите над вратата и едно дърво наблизо. Очакваха го, но въпреки това минаха трийсетина секунди, докато го пуснат да влезе. Причината му беше известна: докато две камери наблюдаваха него, други оглеждаха улицата за нещо подозрително - например някой кисел съпруг или гадже, които са решили да се възползват от отварянето на портата, за да нахлуят вътре. На улицата имаше паркирани автомобили, но всички бяха празни, а пешеходците бяха далеч и видимо заети със собствените си грижи. Въпреки това, когато портата се отвори, Паркър влезе бързо, без да се обръща с гръб към нея, докато отново не се затвори след него.

Канди го чакаше на входната врата. Носеше любимите си розови чехли със зайчета, косата ѝ беше леко разрошена, а усмивката ѝ, която не се бе променила и на йота, излъчваше безусловна радост от появата на Паркър. Канди имаше синдром на Даун и беше дъщеря на първоначалните създатели на „Нежния дом“, вече покойници. Тя продължаваше да живее и работи тук и обликът на мястото до голяма степен се дължеше именно на нея. Тя беше връзката му с миналото и символ на идеята. Канди беше въплъщение на нежността.

- Чарли Паркър - каза тя. - Какво правиш тук, миличък?

Канди го притисна в силна прегръдка и той ѝ отвърна, затворил за миг очи за света.

- По-добре ли си вече? - попита тя.

- Да, защото те виждам.

- Но са те простреляли.

- Да.

- Не давай да стрелят по теб.

- Добър съвет. Ще го имам предвид в бъдеще.

От къщата излезе още една жена - едра, с масивен бюст и маниери, които излъчваха едновременно сила и състрадание. Косата ѝ беше посивяла и на Паркър му се стори, че забелязва нехарактерна предпазливост и даже умора в движенията ѝ. Това беше Моли Боу. Ако Канди беше сърцето на „Нежния дом“, то Моли беше мозъкът, мускулите и сухожилията.

- Не съм флиртувала! - побърза да каже Канди, щом я забеляза.

- Сигурна ли си?

- Стига де! Чарли Паркър е мой приятел. - Тя се обърна към него за потвърждение. - Нали?

- Разбира се. Нося ти подарък.

- Подарък? За мен? - Паркър ѝ подаде пликче, в което имаше творчески комплект със стикери, звездички и брокат. Канди обичаше да прави картички за жените и децата в Дома. Оставяше ги на възглавниците им или ги мушваше под вратите. Когато надникна в пликчето, лицето ѝ засия.

- Благодаря ти! - каза тя и отново го прегърна. - Отивам да ти направя картичка.

- Много ще се радвам.

- Картичка за рожден ден.

- Но аз нямам рожден ден.

- Няма значение.

Паркър трябваше да се съгласи. Човек не бива да изпуска възможността да получи картичка с благопожелания.

- Добре, значи картичка за рожден ден.

Канди влезе в къщата. Паркър се приближи до Боу и я прегърна, но му направи впечатление, че тя се държи на разстояние.

- Как си, Моли?

- Бива.

- Само бива?

- Пребиха ме.

- Кога.

- Преди месец.

- Не знаех.

- Не искахме да се разчува. Информирахме полицията, но гледахме да не тревожим жените. Как да се чувстват сигурни тук, ако виждат, че и за себе си не можем да се погрижим?

- Кой беше?

- Нямам представа. Носеше скиорска маска. Вероятно някой кретен, чиято жена или приятелка е минала оттук. Хвана ме на излизане от киното. Трябваше да паркирам по-близо до лампите. Опита се да ме завлече в храстите. Мисля, че искаше да ме изнасили, но се задоволи да ме нарита.

Много ли е зле?

- Две счупени ребра, много синини. Успях да опазя носа си, което все е нещо. Винаги съм харесвала носа си.