Джон Коннолли - Жената от леса

Смит Едно наближаваше улица „Котидж“ и Паркър съкрати дистанцията. Следващото голямо кръстовище беше Диъринг Авеню. Смит Едно вероятно не беше от Портланд, защото тогава надали би влязъл точно в „Мечката“, така че или щеше да хване автобус от „Диъринг“, или беше паркирал наблизо.

Щом пресече „Котидж“, Смит Едно се спря, забелязал нещо от лявата си страна, което все още беше скрито от погледа на Паркър. Бавно се извърна натам. За миг нощта сякаш се сгъсти, сенките притъмняха. Паркър усети метален вкус във въздуха, сякаш наближаваше гръмотевична буря. Чуваше автомобилите в далечината, но звукът им беше приглушен, а очертанията на околните къщи започнаха да се размиват. Изведнъж го обзе чувство, че потъва във вода или го обгръща мъгла, въпреки че не откриваше нито едното край себе си. Само Смит Едно остана същият и непроменен. Двамата мъже се оказаха затворени в пространство, изкривено към нематериалното.

В средата на улицата имаше приклекнало дете: бледо и обезобразено, голо, лишено от пол, с неестествено огънати стави на лактите и краката, закрило очи с дясната си ръка, като че ли да ги скрие от светлина, която само то виждаше. То протегна лявата си ръка към Паркър и въпреки разстоянието детективът усети докосването му върху кожата си. Ноктите му бяха остри и студени като игли.

Смит Едно побягна, но Паркър не можеше да се откъсне от детето. То притежаваше някаква реалност, едновременно присъствие и ефимерност. Изглеждаше така, сякаш човек може да мине през него, но горчиво ще се разкайва, все едно е минал през облак от хлорен газ.

Детето бавно засия. Паркър видя мрежата от вени и артерии под кожата му, а така също подобия на вътрешни органи - бели дробове, бъбреци, сърце, макар атрофирали и видимо нефункциониращи, защото дробовете не се издуваха и свиваха, а сърцето не биеше. Светлината се усили и разложи в спектър, но в този момент Паркър чу рев на мотор и вой на клаксон. Едва успял да се притисне в една паркирана кола, по шосето профуча бус, който прегази детето. То се стопи в мига на сблъсъка, а Паркър се размина на сантиметри, предизвиквайки яростните псувни на шофьора.

Детето беше изчезнало. На негово място имаше само голямо парче мръсен лед, вероятно паднало от някоя сграда или камион заради топенето, върху което личеше следата от гумата на буса. Ако някога бе приличало на дете, вече определено нямаше нищо общо.

Смит Едно също беше изчезнал.

Паркър зачака слухът и зрението му да възвърнат нормалното си състояние, но това не се случи. Гадеше му се. Единственото, което му оставаше, бе да се върне в собствената си кола и да седи зад волана, докато сетивата му що-годе се възстановят. Щом се свести, той се обади в таксиметровата компания, която беше взела Смит Две и партньорката му. Обясни, че си е забравил нещо в таксито, и диспечерът му даде мобилния номер на шофьора. Паркър се свърза с него, но беше твърде уморен, за да съчинява още истории. Представи се като частен детектив и му обеща петдесетачка, ако му каже къде е оставил двамата души, които е взел преди половин час от Форест Авеню.

- За петдесет кинта ще ви кажа и кой е убил Кенеди - отвърна шофьорът.

Паркър предпочете да узнае адреса. Оказа се едноетажен мотел на Първо шосе. Все пак попита шофьора и дали е чул нещо от разговора на клиентите си.

- Те изобщо не си говореха. Не изглеждаха дружески настроени, дори един към друг.

- Защо?

- Когато ме спряха, бяха хванати за ръце, но щом се качиха, седнаха далеч един от друг, до двете врати.

Паркър му благодари и обеща, че ще остави парите в плик в офиса на компанията на другата сутрин. После се запъти към мотела, показа картата си и двайсетачка на възрастния мъж на рецепцията и го информира, че се интересува от двама гости, мъж и жена. Описа ги с колкото можеше по-големи подробности и посочи приблизителното време, по което са се прибрали тази вечер. Мъжът погледна внимателно картата, след което му я върна, а двайсетачката задържа.

- Не - каза той. Носеше тениска с надпис: „За боулинга трябват топки“.

- Какво не?

- Не, тази вечер нямаме клиенти с това описание.

- Сигурен ли сте?

- Заети са четири стаи - две с млади двойки и две със стари. И като казвам стари, имам предвид много стари. Толкова стари, че може вече да са се гътнали.

- Можеше да ми го кажете, преди да вземете двайсетачката.

- Да си я беше задържал, докато чуеш отговора. Отдавна ли си в този бизнес, синко?

- Мисля вече да се пенсионирам.