Джон Коннолли - Жената от леса

Оуен смяташе, че почти нищо в интернет не е вярно, а повечето от верните неща не си струва да се четат. В същото време съзнаваше, че принадлежи на едно отмиращо поколение, което рано или късно ще отстъпи място на мъжете и жените, вярващи в теории на конспирацията, ехото на собствените си гласове и мненията на догматици и глупаци.

В момента Оуен преглеждаше историята на търсенията на лаптопа на Холи, който стоеше на масата пред него, и се спираше на разни заглавия и статии. Вече знаеше едно-друго за Паркър от собственото си проучване, но Холи беше намерила много повече информация. Дори да имаше преувеличения и измислици, този човек не беше за пренебрегване.

- Но кой може да го е наел? - почуди се Оуен. - Щом е частен детектив, някой му плаща, за да души наоколо.

Холи го погледна. Още беше уплашена, но акцентът на страха ѝ се беше изместил.

- Възможно ли е да са хората, от които бягаше Карис?

- Изключено.

- Откъде си толкова сигурен?

- Чета същите неща като теб и не мисля, че Паркър е човек, който би взел пари от тях. Всички тези случаи - разкрити убийства, намерени изчезнали жени, спасени деца от бог знае каква участ, говорят за някакво морално чувство за редно и нередно.

- Казват, че е убивал хора.

- Така е - призна Оуен, - но никой дори не намеква, че светът е обеднял без тях.

Холи отпи голяма глътка бърбън и пресуши чашата си. Баща ѝ се надяваше поне това да ѝ помогне да заспи. Нямаше да бъде здрав сън, но в сегашното ѝ състояние всяка почивка беше от полза.

- Той ще дойде тук - каза Холи. - Някак си ще ни намери.

- Не можеш да си сигурна.

Тя вече не гледаше към него. Погледът ѝ беше зареян някъде отвъд стъклото на прозореца; пронизваше мрака и гората, прелиташе над полянката, докато накрая се спря върху непознатия мъж, който неумолимо се приближаваше от юг, твърдо решен да ѝ отнеме Даниел.

- Грешиш - каза тя.

- Тогава имаме избор - отвърна Оуен, като затвори лаптопа. Беше видял всичко, което му беше нужно.

- Какъв?

- Чакаме Паркър да дойде, следван от полицията.

- Или?

- Тук се споменава за двама адвокати в Мейн - един в Портланд и един във Фалмът. Паркър е работил и за двамата. Не познавам жената във Фалмът, а и тя като че ли напоследък не е имала вземане-даване с Паркър, но другия, Кастин, съм го чувал. Мога да поговоря с него - само по телефона, без имена. Ще бъда внимателен.

Холи остави празната си чаша и заплака.

- Не. Пак е човек на закона.

- Нужна ни е помощ. Трябва да кажем на някого какво е станало. Трябваше да го направим още когато намериха тялото.

- Няма да ни повярват.

- Ще ги накараме. Това е истината.

- Не мога да го изгубя, татко. Не мога. Ще умра!

Оуен стисна ръцете ѝ върху масата и затвори очи. Отново почувства лопатата в ръцете си, болката в гърба и мишниците, докато копаеше дупката, фигурата на жената в импровизирания саван, тежестта на тялото ѝ, когато я полагаше в земята. Двамата с Холи ѝ бяха дали обещание, но не биваше да го спазват. Оуен видя разгърнат другия път: онзи, в който се обаждаха на полицията след раждането и властите вземаха временно детето, докато приключи делото и Даниел бъде официално признат за син на дъщеря му, но без тайните и без страха.

Приказка.

Защото имаше и друга възможност: някой разпознаваше жената, Даниел биваше даден в приемно семейство, а накрая се появяваше и баща му.

„Не им позволявайте да вземат детенцето ми.“

Думите на умираща жена, чиято хлъзгава от кръвта ръка той държеше в своята; Холи стоеше до тях, прегърнала детето, плачещото момченце; и нещо в гласа на Карис Ламб подтикваше Оуен да каже на дъщеря си да сподави виковете му, да го накара да замълчи с шепот и ласки, с топлината на тялото си и миризмата на кожата си, за да не ги чуят ловците.

Защото, макар да не го изричаха, и двамата знаеха, че Паркър и полицията не са единствените, от които трябва да се страхуват.

„Не им позволявайте да вземат детенцето ми.“

Той знаеше, че е въпрос на време Карис Ламб да бъде идентифицирана.

И тогава те щяха да връхлетят.

Въпреки усилията на Гилър да информира Куейл за Паркър, адвокатът сам се изненада от собствената си реакция при появата на детектива.

Отдалеч Паркър приличаше на най-обикновен клиент: среден на ръст, с прошарена коса, тяло, което може би засега отказваше да се подчини докрай на средната възраст или поне се съпротивляваше. Отблизо обаче правеше съвсем друго впечатление. Не че някоя определена черта изглеждаше по-забележителна, въпреки че Куейл беше готов да направи изключение за очите, които издаваха необичайна, мъчно добита проницателност. Ако човек се загледаше в тях, оставаше с усещането, че гледа играта на светлината по повърхността на океана. Зеленикавосините ириси излъчваха състрадание, тъга и потенциал за проява на сила, която, веднъж отприщена, трудно можеше да бъде възпряна. Но Куейл си помисли, че у Паркър има и нещо неземно, като у човек с остър усет към неизразимото. Беше срещал такива хора и преди, но те обикновено бяха аскети, понякога - фанатици. Паркър, доколкото беше разбрал, не беше ни едно от двете. Беше просто много, много опасен.