Джон Коннолли - Жената от леса

- Дори да откриете кой е прибрал детето, трябва да знаете, че той няма да се зарадва да ви види.

- Ако се оставя да бъда воден от предполагаемото удоволствие, което присъствието ми би донесло на някого, изобщо не трябва да излизам от къщи - отвърна Паркър.

Пътнам, Нюхаус и Колдикът се оказаха по-умни, отколкото някой би предположил и до момента успяваха да се изплъзнат от полицията. Общо взето, Колдикът се смяташе за мозъка на компанията, макар че това беше относително, като се имаше предвид, че е средно ниво наркопласьор от Мейн, понастоящем преследван за евентуално съучастничество в убийството на щатски полицай.

Ако Колдикът имаше капка ум в главата, мислеше си Паркър, щеше да зареже Пътнам и Нюхаус в първия възможен момент и да отпраши на север или запад. По-скоро север - може би към Окръга, както всички в Мейн наричаха Арустук, най-голямата територия в щата, заемаща почти 7000 квадратни мили, повечето от които ненаселени гори. Колдикът познаваше терена; неговите предци бяха дошли от дивите гори, близо до Алагаш. Там човек можеше да се изгуби и никой да не го намери, докато не се спъне в костите му.

А ако Колдикът беше наистина умен, но и безскрупулен, щеше да направи нещо повече от това да зареже Пътнам и Нюхаус: щеше да ги убие. В момента полицията разполагаше само със сведенията от приятелката му, че е предоставил колата, използвана при стрелбата, и присъствието на заподозрените в дома му въпросната вечер, което не го свързваше пряко със смъртта на Алън. Въпреки че разликата в помагачеството преди или след извършването на престъпление беше почти заличена от закона, последвалото деяние обикновено водеше до по-малка присъда. В момента Колдикът можеше да бъде съден само за съзнателна помощ на заподозрян или заподозрени да избегнат арест или съдебно преследване, освен ако полицейското разследване не откриеше доказателства, които да го свържат с планирана сделка с наркотици, довела до убийството на Алън. Показанията на приятелката също трябваше да се проверят, въпреки че тя вече беше спряла да отговаря на въпроси и беше поискала адвокат, за да избегне риска също да бъде обвинена в съучастие, а и наркоманите не бяха надеждни свидетели. Така или иначе, Колдикът беше загазил, но щеше да се измъкне по-леко, ако Пътнам и Нюхаус някак си изчезнеха от лицето на тази земя.

Всичко това обаче не засягаше Паркър.

Той се върна на въпроса за мъртвата жена. Какво знаеше за нея? Вероятно не беше от Мейн. Защо тогава беше дошла тук? Кой я беше довел на североизток? Беше бременна, така че имаше вероятност бащата на детето да живее в района. По някаква причина обаче тя не беше родила в болница, а в гората и човекът, присъствал на раждането и последвалата ѝ смърт, не беше счел за нужно да информира властите.

Възможно ли беше това да е бил бащата? И ако да, защо бе решил да зарови тялото и да прикрие раждането, освен ако не се е паникьосал от фаталния изход и не се е уплашил, че може да бъде обвинен за това? Ами ако е бил женен, а детето - плод на извънбрачна връзка? Любовницата пристига в родния му щат с надут корем и той намира начин да я настани някъде, без съпругата му да разбере. След като ражда, той се отървава от нея и от бебето и се връща към безупречния си живот.

Но защо тогава бебето не беше погребано при майката?

Паркър се върна назад. Едно беше сигурно: тази жена бе имала проблеми, защото иначе нямаше да се озове в яма в гората. Беше се озовала на непознато място в напреднала бременност. Към кого е можела да се обърне? Може би към „Планирано родителство“ или някое убежище за жени, но до момента нито една от тези организации в щата не я бе разпознала.

Паркър усети някакъв гъдел в паметта - детайл от миналото, върху който този случай хвърляше нова светлина. После си го спомни добре и отново вдигна телефона, този път за да звънне в Бангор. Човекът, с когото искаше да говори, отсъстваше и щеше да се прибере късно вечерта. Паркър остави съобщение, с което предупреждаваше, че на следващия ден ще отиде да се срещнат лично. Беше наясно, че могат да говорят и по телефона, но от опит знаеше, че дори онези, които не хранеха неприязън към него, ставаха по-разговорливи на четири очи.

Пък и тази вечер имаше други задължения.

Куейл не обичаше баровете или поне не този тип барове: шумни, весели, пълни с хора, които биха могли да запомнят нечие лице. Той предпочиташе по-старите, сумрачни пивници, в които мъжете и жените не се споглеждаха и не завързваха разговори с непознати, и дори познатите си едва поздравяваха; места с имена, дошли от времена, когато масите не са можели да четат и странноприемниците са се разпознавали по характерните си знаци.