Джон Коннолли - Жената от леса

Но не, те знаеха истината. Просто се надяваха да са си отишли, преди да бъде разкрита.

- Значи - каза гарванът - трябва да сътрудничим на Куейл за собственото си унищожение и гибелта на близките си хора?

Той имаше семейство - деца, внуче. Останалите също. Само Главният Бакер нямаше наследници.

- Винаги е било така - напомни Главният Бакер. - Сега абстрактното заплашва да стане конкретно. Вие какво очаквахте?

- Повече време.

- По всичко личи, че може да не ви бъде дадено. Защо според вас запазих маса в „Л`Еспалие“?

- Мисля, че изгубих апетит - отвърна гарванът.

Главният Бакер го стисна за рамото.

- Намери го. Това може да се окаже последната ни Тайна вечеря.

Ако Главният Бакер и неговите сподвижници изпитваха двойствени чувства към гостуването на Куейл, той самият изпитваше не по-малко желание да стои далеч от тях. В неговите очи те бяха лишени от чистота: действаха, водени от личните си интереси, и се домогваха до богатство, като се кълняха в учение, в което вярваха само отчасти, ако изобщо можеше да се каже, че вярваха в него.

Единствен лидерът на малката им групичка заслужаваше известно уважение. Някои подозираха, че Главният Бакер има душа, черна като катран, но Куейл нямаше представа какво е породило у него такава омраза, че да бъде готов да види всичките си събратя, изгорени до пепел, и себе си заедно с тях. Чудеше се дали Погребаният бог нощем шепне на Главния Бакер и го призовава на древен, неписан език, с непонятни думи, но ясен смисъл. Това би обяснило враждебното му отношение към Куейл, който служеше на останалата част от Противната троица.

Куейл обаче хранеше и други съмнения към Главния Бакер. Засега нямаше нито доказателства, нито признаци за колебание или -само шепнешком - измяна от страна на Главния Бакер; само познание за хората и дълбините на техния егоизъм. Главният Бакер беше преуспял човек в цветущо здраве. Уважаваха го. Имаше авторитет.

Нямаше причина да сложи край на всичко това.

Куейл, от друга страна, беше изтерзана душа и единственото му желание бе това страдание да се свърши. Ако имаше начин да го постигне другояче, а не чрез възстановяването на Атласа, той вероятно би го прегърнал без всякакво колебание или поне така си казваше. Беше убеден, че е живял с векове, прокълнат - с ирония, която само един адвокат би могъл да оцени по достойнство - от договор, който не е трябвало да подписва. Спомняше си важни моменти още от Реформацията и преди нея, интимни детайли за случки и индивиди, които нямаше откъде да знае. Преследваха го спомени, които сякаш принадлежаха едновременно на него и на другите; низ от мъже, които носеха неговото име и образ, но не можеше да е все той.

Както винаги, когато изпитваше съмнение, той се боеше, че това ехо е просто проява на мания, докато прозренията, които му позволяваха да отчете собствената си налудност, бяха прояснения, които идваха и си отиваха според прищевките на психозата му.

Лъжи в лъжите: но и той, като Бакерите, не намираше утеха в тях.

Атласът беше истински.

Старият Бог беше истински.

Погребаният бог беше истински.

Небоговете бяха истински.

И Куейл, съвършено уникален, беше истински.

Паркър прекара част от следващата сутрин в Огъста, където прегледа актовете за раждане от окръг Пискатакуа. Състави си списък с регистрираните новородени от периода, който го интересуваше, но все още нямаше желание да тръгне да тропа по вратите на хората и да разпитва за нелегални погребения и похищения на деца. Някой щеше да го застреля.

Тери Харкнес - връзката му в Асоциацията на общинските служители в Мейн, се съгласи да разпита за по-съмнителните случаи, но не възлагаше големи надежди. Чиновниците приемаха ролята си сериозно, каза тя, и никой не би приел фалшиво удостоверение, което един ден ще се върне като бумеранг към него. Все пак призна, че що се отнася до домашните раждания, не могат да направят нищо друго, освен да разчитат на думата на единия или двамата родители, а тя лично познаваше две силно религиозни семейства, в които бабите и дядовците отглеждаха внучетата си, за да предпазят дъщерите си от срамното клеймо.

- И не е ли редно тези въпроси да се задават от полицията? -попита Харкнес.

- Чиновникът в Отдела за регистриране на раждания в Огъста каза, че вече са получили молба за съдействие от щатската полиция, тъй като претърсването на мястото на гроба върви към края си - отговори Паркър, - но вероятно няма да имат ресурс да се занимават с това, докато не открият убийците на Джаспър Алън. Предполагам, че полицията скоро ще се свърже и с други ваши представители, но аз мога да им спестя малко главоболия.