Джон Коннолли - Жената от леса

- Сигурно. На кого му пука?

- А после?

Луис бръкна в палтото си и извади сгънат лист хартия.

- Може да пробвам нещо по-старо - каза той, като го прегледа. - Чел ли си Дикенс?

- Да, чел съм Дикенс.

- Какво?

- Всичко.

- Сериозно? Не знаех.

- Като млад четях много, в затвора също. Дебели книги. Чел съм дори „Одисей“ [18] „Одисей“ (1922) от Джеймс Джойс е експериментален роман, който описва в няколкостотин страници поток на съзнанието, структуриран в осемнайсет „епизода“, един-единствен ден - 16 юни 1904 г. - от живота на 38-годишния рекламен агент Леополд Блум. - Бел. ред. .

- Никой не е чел „Одисей“, поне от хората, които познаваме.

- Аз съм я чел.

- И разбра ли я?

- Не мисля. Но я прочетох докрай, което все е нещо.

- И сега четеш. Винаги държиш книга до леглото си.

- Но не както преди. Не е същото.

- Трябва да започнеш отново. - Луис размаха листа. - Имам списък, ако желаеш.

- С „Шумът на върбите“, а?

- Точно така.

- Почети ми малко.

- На глас?

- Да не съм телепат, че да ти чета мислите?

Луис погледна към открехнатата врата. Никога не беше чел на глас в живота си, нито някой му беше чел на него. Помнеше, че майка му пееше, но не му четеше приказки, само понякога откъси от Библията. Замисли се за телохранителите на Ейнджъл. Не му се щеше да се върнат и да го заварят как чете репликите на плъхове и жабоци.

- Срамуваш ли се? - попита Ейнджъл. — Ако умра, ще...

- Добре! Стига с това умиране. От началото ли да започна?

- Не, докъдето си стигнал.

Луис хвърли последен поглед към вратата.

- „Линията на хоризонта се очертаваше ясно и рязко на небето - подзе той, - и на едно определено място тя изглеждаше черна върху фона на някаква сребриста, изкачваща се нагоре фосфоресценция, която ставаше все по-силна и силна. Най-сетне, над ръба на очакващата земя, се издигна луната, бавно и тържествено, докато се откъсна съвсем от хоризонта и се понесе напред, свободна от всякакви пречки. И ето че двамата приятели отново започнаха да виждат просторни ниви и ливади, тихи градини, както и самата Река от бряг до бряг - всичко очистено от всяка тайнственост и ужас, всичко блеснало отново като през деня, само че с една огромна и страшна разлика. Техните познати, често посещавани места ги поздравиха отново, само че в други одежди, сякаш бяха се изплъзнали някъде, облекли тези чисти и нови премени, и се бяха завърнали обратно, усмихвайки се, и свенливо чакаха да видят дали ще ги познаят в тях“ [19] Греъм, К. Шумът на върбите. Прев. Богдан и Христина Атанасови. Ентусиаст, 2011. - Бел. прев. .

Всичко беше притихнало.

Ейнджъл отново спеше. Луис спря да чете.

- Това беше адски красиво - рече Тони Фулчи, седнал на пода.

Брат му, Поли, телохранител като него, а сега и литературен критик, кимна в знак на съгласие.

- Да, адски красиво...

Куейл и Морс се отправиха на северозапад и си взеха стаи в хотел „Мил Ин“ в Доувър-Фокскрофт. Градът се намираше близо до границата на окръг Пискатакуа, на двайсетина мили югоизточно от мястото, където бяха открити останките на неизвестната жена.

Докато Морс си почиваше, Куейл мислеше за Маела Ломбарди. Съжаляваше за смъртта ѝ както по практически, така и по лични съображения: практически, защото изчезването ѝ щеше да привлече внимание и беше добре двамата с Морс дотогава да са изчезнали от тези ширини; и лични, защото бившата учителка се беше оказала принципна и смела жена, а тези качества все още успяваха да предизвикат възхищението му.

След всички рискове, които двамата с Морс бяха поели във връзка с разпита на Ломбарди, преди да я убият и да се отърват от тялото ѝ, те бяха изтръгнали единствено потвърждение, че Карис Ламб е стигнала до Мейн, и предположение, че намереният в Пискатакуа труп е нейният. Последното обаче беше допълнително подкрепено от пресконференцията, която се бе състояла по-рано този ден, успоредно с продължаващото издирване на убийците на щатския полицай Джаспър Алън. На нея една дама от полицията изнесе подробности за възрастта и приблизителната външност на мъртвата жена, които не бяха известни до момента и отговаряха на описанието на Карис. Освен това тя информира медиите, че на едно дърво наблизо е бил издълбан Давидов щит, който би могъл да има някаква връзка със случая. От покойния Върней Куейл знаеше, че Карис е носела колие с малка еврейска звезда на шията си. Върней бе намирал привързаността ѝ към този символ на майчината ѝ вяра за смехотворна. Куейл подозираше, че това е подсилило още повече удоволствието, което му е доставило обезчестяването ѝ.