Джон Коннолли - Жената от леса

По-голямата част от нужната му информация се съхраняваше от Отдела за обществено здравеопазване в Огъста. Паркър реши да отскочи дотам на следващия ден, за да види какво ще открие. Прегледа визитника си и намери една позната в Асоциацията на общинските служители в Мейн, с над седемстотин членове в целия щат, някой от които може би беше регистрирал раждането на детето на мъртвата жена. Преди да иска услуги обаче, щеше да претърси архивите в Огъста.

Гърбът и хълбоците го боляха от заседяването - спомен от куршумите - и очите му смъдяха. Знаеше, че зрението му се влошава, но не му се щеше да ходи на лекар за нова рецепта.

Някак си беше успял да убеди сам себе си, че очилата са му нужни само за четене и гледане на екрани и няма нужда да ги носи постоянно. Спомни си разговора по темата с Ейнджъл, който демонстрира подчертана липса на съчувствие.

- Суета - гласеше неговото заключение.

- Не е суета, а практичност.

- Ти така си мислиш. Останалите смятаме, че верният отговор е „А: прекалено суетен си, за да си признаеш, че ти трябват очила“. Бас ловя, че боядисваш и косата си.

- Ако го правех, щях да си избера друг цвят, не сив.

- Може би си хитър и я боядисваш само колкото да скриеш най-белите косми.

- Не знам защо изобщо разговарям с теб. Все едно да споря с гумена топка.

- Вземи си очила.

- Каза човекът, който трябваше да бъде заплашен, за да отиде на лекар за болките в корема си.

- Да, и виж докъде ме докара това.

Тук Ейнджъл описа с ръка болничната стая, леглото, абоката във вената си. Беше вечерта преди процедурата - последният път, когато Паркър щеше да се радва на компанията на стария Ейнджъл. При следващата им среща кожата му щеше да бъде посивяла и част от червото му - да липсва.

- Мисля, че сам се опроверга - отбеляза Паркър.

- Не, просто бях твърде глупав, за да се вслушам, преди да е станало прекалено късно.

Гласът му пресекна. Паркър протегна ръка и хвана неговата.

- Късно - да - каза той, - но не прекалено.

- Страх ме е.

- Знам.

- Не само за себе си.

- И това знам.

- Ако умра...

- Няма да умреш.

- Откъде знаеш? Ти дори не виждаш нормално. Ако умра...

- Да?

- Мисля, че Луис винаги е търсил някого, който да го избави от болката, също като теб преди.

- Но ти го спря. Сега е различен.

- Не, не е. Желанието за края още дреме в него. Не му позволявай да ме използва като оправдание.

- Ще се опитам.

- Той те слуша.

- Не мисля. Бъркаш мълчанието със слушане.

- Възможно е. А сега можеш да пуснеш ръката ми.

- Извинявай.

- Няма за какво.

Двамата помълчаха.

- Ако умреш... - каза Паркър.

- Да?

- Няма да започна да излизам с Луис, за да го разведря. Държах те за ръката само за да те успокоя.

- Не ме разсмивай. Боли.

- Само уточнявам.

- Разкарай се.

Паркър стана да си върви, но се спря на вратата.

- Ейнджьл?

- Ъхъ?

- Няма да умираш, чуваш ли?

- Да - отвърна Ейнджьл, - чувам.

Луис седеше до леглото на Ейнджъл. Бузите на приятеля му бяха повъзвърнали руменината си или поне така му се струваше. Ейнджъл още беше натъпкан с лекарства, които го караха да се чувства като в мъгла и превръщаха всяко действие в непоносимо усилие. Той спеше, а нощта навън беше обгърнала целия свят.

Минаха два часа, през които Луис чете. Това занимание доскоро не заемаше голяма част от времето му, но в болничната стая започна да открива в книгите бягство от грижите и източник на утеха, когато не можеше съвсем да избяга. Не знаейки откъде да започне, той изнамери класации на стоте най-велики романа на всички времена и от тях комбинира свой собствен списък. Откакто Ейнджъл се разболя, беше прочел „Дивото зове“, „Повелителят на мухите“, „Невидим“ (на Елисън и Уелс, поради объркване в книжарницата, но и двете се оказаха интересни по свой начин) [17] * The Invisible Man от Хърбърт Дж. Уелс (1897) и Invisible Man от Ралф Елисън (1952). - Бел. ред. . В момента беше на „Шумът на върбите“, което в началото му се стори грешка, но колкото повече напредваше, толкова по-приятно чудата му изглеждаше тази книга.

- Защо си още тук? - попита глас от леглото.

- Дочитам си главата.

Ейнджъл звучеше пресипнал. Луис остави книгата и му подаде неразливащата се чаша с гъвкава сламка. Държа я, докато Ейнджъл даде знак, че е пил достатъчно. Очите му изглеждаха по-бистри откогато и да било от операцията насам, като на човек, който се е събудил от дълъг, необезпокояван сън.

- Какво четеш сега?

- „Шумът на върбите“.

- Това не беше ли за деца?