Джон Коннолли - Жената от леса

Вятърът се усили и размишленията ѝ бяха прекъснати от специфичен звук: плющенето на мушама, може би онази върху гроба. Веднъж вече се беше налагало да я оправя, но не беше спец по възлите и този недостатък като че ли щеше да продължи да я тормози. Първия път, когато пристягаше въжетата, поне беше още светло, а сега се беше смрачило и трябваше да го прави на светлината на фенерчето си.

Тя слезе от колата и първата капка дъжд я удари по главата тежко, като хвърлена от небето монета.

- О, и това ли!

Не трябваше да вали. Глупави метеоролози... а и колко бяха метеоролози, само те си знаеха. Повечето просто четяха прогнозата. Ако имаха някаква квалификация, тя беше в сферата „Как да изглеждаме добре преди закуска“.

Келет грабна шапката си и я върза под брадичката си, после наметна дъждобрана и се запъти към гората. Дърветата спираха малко пороя, но не можеха да направят кой знае какво. Само за минута пътеката, която си беше коварна и в сухо време, бе станала смъртоносна. Келет внимаваше къде стъпва, но бдителността невинаги е достатъчна: тя се подхлъзна точно когато видя покривалото на гроба, и падна тежко на дясното си коляно. Не я заболя, но крачолът ѝ се изкаля и подгизна. Огледа го и с облекчение установи, че няма скъсано -годината тъкмо започваше, рано беше за купуване на нова униформа.

Келет погледна надясно. И без фенерче се виждаше, че мушамата се вее на вятъра. Тръгна бавно към нея, без да бърза, за да не се подхлъзне отново. Все пак там нямаше улики. Решението да се държи гробът покрит беше продиктувано колкото от стремежа да се следват правилата по книга, толкова и от уважение към тялото, намерено там.

Тя стигна до ямата. Възелът, който беше вързала по-рано, се беше развързал. Тя хвана въжето, но вятърът го изтръгна от ръката ѝ и краят му я удари по бузата. Келет рядко ругаеше - намираше го за признак на лошо възпитание, - но в този момент беше на косъм от изричането на първата сричка на мръсна дума.

- Стига де!

Не беше сигурна на кого говори - може би на Бог, ако Той не беше твърде зает да разтървава людете, твърдо решени да се обезглавят взаимно в Негово име. От друга страна, Бог явно имаше достатъчно свободно време, за да помага на футболистите да отбелязват тъчдауни и на разни прости хорица да печелят от лотарията, така че защо да не отдели няколко секунди, за да не прави живота ѝ по-труден, отколкото бездруго си беше? Келет понякога си мислеше, че Бог определено трябва да подреди по-добре приоритетите си.

Тя отново хвана въжето, но изведнъж замръзна на място. Не беше видяла или чула нещо особено, но ясно долавяше ускорения пулс на сърцето си, напрежението в мускулите на краката си, рефлекса на пилоерекция, от който кожата ѝ настръхна заради съкращението на малките мускулчета в основата на космените фоликули.

Страх, какъвто никога не беше изпитвала.

Келет пусна въжето и посегна към пистолета си, като дясната ѝ ръка се стрелна над лявата и летвата и пистолетът се преместиха в синхрон. Едновременно с това тя се скри зад най-близкия смърч, съзнавайки, че светлината на фенерчето я превръща в лесна мишена, ако остане на открито.

- Тук е заместник-шериф! - извика тя. - Достъпът в района е забранен. Преминавате през сцена на престъпление.

Тя се ослуша, но не чу отговор - само ромоленето на дъжда по листата, клоните и пръстта. Пое си дълбоко дъх и се опита да установи източника на заплаха. Беше обърната с лице към пътеката и колата си, но не виждаше никакво движение в тази посока. Вече се осланяше само на атавистичните си инстинкти, а единственото ѝ предположение беше, че каквото я бе уплашило, се намираше някъде на юг или запад, защото докато се занимаваше с въжето, беше зад нея.

Келет рискува да погледне иззад ствола на дървото и видя ясно очертан силует на едно възвишение между две дървета на юг от гроба. Въпреки дебелите дрехи, беше сигурна, че това е жена. След броени секунди фигурата се обърна и изчезна.

Келет изпусна стаения дъх. Просто зяпач. Не си струваше вниманието. Щеше да отбележи случая в дневника и да предупреди Мел Уайт, когато дойде да я смени, просто за да го има предвид и да се оглежда.

Тъкмо прибираше пистолета в кобура, когато чу влажен, хлъзгав звук и нещо цопна в калта и водата в основата на гроба. Едва тогава Келет забеляза, че кожата ѝ е все така настръхнала, а пулсът - ускорен. Извади отново оръжието и тихо се приближи.

Мушамата продължаваше да плющи под дъжда и не се виждаше добре какво има отдолу, но все пак се забелязваше ясно движение, като че ли някакво голямо животно ровеше в пръстта, за да се скрие от приближаващия хищник.