Джон Коннолли - Жената от леса

А Смъртта продължаваше да крачи необезпокоена.

Куейл придърпа стола си толкова близо до Маела Ломбарди, че можеха да си шепнат и пак да се чуват. Също като при Ерол Доби, това придаваше на разговора им странна интимност, която рано или късно щеше да бъде подсилена от неминуемия акт на проникване, на фаталното посегателство върху плътта, за което и двете страни още не споменаваха.

- Изглеждате много убедена, че са намерили Карис - отбеляза Куейл.

- Периодът съвпада - отвърна Маела. - И колко майки на новородени според вас се заравят в гората?

- Не бих могъл да кажа. Но не е изключено и вие да лъжете.

- Защо бих го направила?

- За да я предпазите.

- Мисля, че още когато дойде при мен, отдавна не търсеше закрила. Не хранеше никаква надежда за себе си. Искаше да спаси бебето.

- Тя ли ви го каза?

- Не беше нужно.

Куейл погледна към другата жена. Маела долови някаква тайна размяна на информация, мълчаливо споразумение, което я накара да разбере, че не е схванала правилно ситуацията. Тук не ставаше дума само за Карис или за бебето. Но за какво тогава?

- Доби и Бакмейър ли я пратиха при вас?

- С помощта на посредник.

- Предупредиха ли ви за идването ѝ?

- Естер го спомена.

- Какво ви разказаха за нейната история?

- Нищо, освен че е загазила и е сигурна, че я преследва зъл човек.

- Бащата на детето?

- Така предполагаше Естер. Вие ли сте това?

- Не.

- Но пък вие сте тук. Значи Естер е грешала.

Куейл размаха пръст с жест, който при други обстоятелства би могъл да бъде взет за добродушно предупреждение.

- Боя се, че играете семантични игрички. Може би искате Палида отново да ви удари? Или също като Ерол Доби сте любопитна как би изглеждал светът, гледан само с едно око?

Маела си пое дълбоко дъх.

- Не желая нито едното.

- Тогава ми отговаряйте директно. Какво ви каза Карис?

- Каза, че бащата на бебето бил окултист и насилник на жени и деца. Каза, че това, което е взела от него, ще го погуби. Това бяха точните ѝ думи. Не ги разясни и аз не я притиснах.

- Защо?

- Защото не това беше моята задача. Макар и за кратко, моята мисия беше да я закрилям, не да я разпитвам.

- Не сте я опазили много, щом е свършила в гроба.

Маела потръпна. Жилото я убоде, но тя бързо се опомни и очите ѝ заблестяха още по-силно. Тя погледна Куейл повече с разочарование, отколкото с отвращение, сякаш беше дете, казало неприлична дума пред нея.

- Това беше недостойно дори и за вас.

- Не ме познавате достатъчно, за да изказвате подобни преценки, но ще приема, че може би сте права. Оттеглям забележката си. В замяна вие може да се опитате да обясните как така една млада жена, която ви е потърсила за помощ, сега е в моргата, след като е прекарала доста години в земята.

- Тя не пожела да остане - каза Маела.

Гласът ѝ трепереше, но в този случай тя не се срамуваше от емоциите си. Те не бяха признак на слабост: беше ѝ мъчно за Карис и изгубеното ѝ дете и се чувстваше виновна, задето не бе съумяла да ги защити. Маела не бе успяла да убеди Карис да остане при нея. Две нощи: това беше цялата почивка, която си даде Карис. Толкова много се страхуваше от гонителите си. Сега, като гледаше този натрапник в дома си, Маела си даваше сметка, че младата жена е имала право.

Защото Куейл, реши тя, по природа или наклонности, не можеше да се нарече човек.

- Но вероятно сте я насочили към други хора, също както Доби и Бакмейър са я пратили при вас.

- Дадох ѝ някои имена - призна Маела и избърса една сълза. -Възнамеряваше да стигне до Канада, а аз имах познати в Квебек и Ню Брунсуик.

- А в Мейн?

- Не. Тя не искаше да се бави повече тук.

Куейл помисли над всичко това и се обърна към Морс.

- Е?

- Мисля, че трябва да я ослепим - каза тя.

- И аз така смятам.

- Не! - Писъкът се откъсна от гърлото на Маела, напомнящ повече на птичи вик, отколкото на звук, издаден от смъртен. - Моля ви, казвам ви истината. Закарах я до автогарата и тя си купи билети за три различни места: Бангор, Монреал и Фредериктън, Ню Брунсуик. После ме помоли да си тръгна, за да не знам на кой автобус ще се качи.

- Нямаше ли ви доверие, че ще опазите тайната ѝ?

- Не и ако ме срещне някой като вас.

Куейл се облегна на стола си. Томчето на Марк Аврелий през цялото време стоеше в лявата му ръка и сега той го погали с пръстите на дясната, като че беше сгушено котенце.

- Вие сте забележителна жена, госпожице Ломбарди - каза той. - Наистина ви се възхищавам.

- Но не достатъчно, за да ме оставите жива.