Джон Коннолли - Жената от леса

А тези определено не бяха такива.

Мъжът заговори, без да откъсва поглед от книгата:

- За какво си мислите?

Маела се опита да отговори, но устата ѝ беше пресъхнала. Усети движение зад гърба си и женска ръка ѝ подаде чаша с вода. Маела понечи да обърне глава, но от това леко усилие гаденето се увеличи неимоверно и тя едва се сдържа да не повърне на пода. Взе чашата с две ръце и отпи. Водата беше благодатно студена и донякъде разпръсна мъглата в ума ѝ. Тя погледна по-внимателно мъжа на стола. Не ѝ се понрави.

- Мислех си - каза тя, като се покашля, - че някои от по-образованите нацисти вероятно са приличали на вас. Не безобразниците като Борман и Рьом, а онези, които са се имали за изискани - може би Хайдрих или Айхман - онези, които са се гордеели, че умеят да използват верните прибори на масата.

Мъжът се усмихна. Усмивката му не беше престорена; изглеждаше искрено развеселен.

- Забележително твърдение от страна на жена, чийто живот зависи от милостта на непознати.

Маела допи водата и остави чашата на малката кръгла масичка отдясно, където обикновено държеше дистанционното за телевизора и пакетче карамелени бонбони с морска сол.

- Не вярвам, че ви е останала милост.

- О, ще останете изненадана.

Едва сега той я удостои с вниманието си. Маела изпита странно усещане - като онова, което понякога обзема човек в галериите за изкуство, когато се загледа в портрет, нарисуван от някой стар майстор, и си даде сметка за разстоянието във вековете.

- Еврейка ли сте? - попита той. - Заинтригува ме аналогията ви преди малко.

- Баща ми беше евреин, но се оженил извън общността, така че според Тората не съм еврейка и не бих могла да бъда, дори и да исках.

- А искате ли?

- Не.

- Защо?

- Баща ми беше единственият в рода, който се е спасил от лагерите. Двамата с майка ми избягали точно преди да ги заловят.

- Останалите явно не са имали късмет. Личното ми убеждение е, че много италиански евреи са оцелели от Холокоста.

- Но и над седем хиляди са загинали.

Похитителят ѝ се съгласи със съжалително кимване.

- Такова минало би накарало някои хора да прегърнат наследството си, а не да го отхвърлят - отбеляза той.

- Живеем в окаян свят. Не виждам причина да давам повод на отблъскващи мъже да ме мразят още повече.

- А защо изобщо биха ви мразили?

- Фактът, че съм жена, обикновено е достатъчно основание, или поне така показва личният ми опит.

Мъжът погледна през рамото ѝ към невидимата фигура зад гърба ѝ.

- Подозирам, че колежката ми би се съгласила с твърдението ви.

- Тя ли ме повали?

- Да.

- Значи ще ме разберете, като ви кажа, че пет пари не давам за нейното мнение. Какво използва?

- Хлороформ.

- Гадно нещо.

- Но не смъртоносно.

- Това ли ме очаква?

- Зависи.

- От какво?

- От резултатността на разговора ни.

- Как се казвате? Не съм привърженик на анонимните разговори.

- Наричайте ме Куейл.

- Нямате ли малко име?

- Вече не. Мой ред е да ви задам въпрос: вярно ли е, че помагате на жени в затруднено положение?

- Няма да отрека.

- И не бива. Това е благородно занятие.

- Държите се покровителствено, но това е ендемично за вашия пол.

- Търся една жена, с която може би пътищата ви са се пресекли. Казва се Карис Ламб.

Маела Ломбарди не реагира нито с думи, нито с промяна в изражението.

Куейл я притисна.

- Познато ли ви е това име?

- Не бих казала.

Шамарът от дясната страна на главата ѝ беше толкова силен и злобен, че Маела усети как нещо в шията ѝ се скъса и когато понечи да я изправи, неволно извика от болка. Устата ѝ се напълни с жлъчка и тя повърна върху себе си и килима, засрамена от това, въпреки че нямаше за какво. Заплака, а не искаше да плаче пред тези хора или пред когото и да било. Цял живот беше защитавала уязвимите от хищните. Жени и деца бяха намирали пътя към сигурността чрез нея. Ако в света имаше справедливост, и Маела щеше да получи закрила в момент, в който се нуждаеше от нея. Но светът не беше справедлив, защото се управляваше от мъже.

Жената отиде в кухнята и се върна с мокра кърпа, с която избърса лицето на Маела и част от мръсотията по пуловера и полата ѝ.

- Знаете ли как се сдобих с тази книжка? - попита Куейл, щом Маела възвърна донякъде самообладанието си.

Маела присви очи и прочете името на корицата: Марк Аврелий.

- Намерих я в библиотеката на Ерол Доби - продължи Куейл, -малко преди колежката ми да го прободе в окото. След това Доби заговори по-свободно. Жалко че не го направи, докато още имаше две очи. И понеже останах разочарован, че ни принуди да прибегнем до такава варварщина, изгорихме колекцията му от книги, като предадохме и тялото му на огъня. После навестихме приятелката му, Естер Бакмейър, и я заведохме на разходка. Умря по-неприятно от Доби, отново защото той не успя да отговори на един прост въпрос. Ясен ли съм?