Джон Коннолли - Жената от леса

Дейв се замисли. Изведнъж лицето му просия.

- Ако си отворят собствен бар, може би ще започнат да пият там.

Паркър реши да изкорени измамната му надежда още в зародиш.

- Хващаш се за сламка. „Мечката“ им е втори дом, а и човек никога не трябва да пие в собствения си бар. Погледни го откъм хубавата страна: откакто започнаха да идват тук, не си имал никакви неприятности.

- Нямахме неприятности и преди да започнат да идват. Мисля, че влияят на кръвното ми налягане. Щом се появят, изпитвам нужда да полегна.

- Винаги можеш да се пенсионираш и да им продадеш „Мечката“.

- Все едно да дам детето си на пирати.

- Хайде, признай си: всъщност ги харесваш.

- Ни най-малко.

- Ще ти липсват, ако изчезнат.

- Много бих се радвал да проверя.

Паркър си взе още едно питие и огледа бара, клиентите, двамата мъже в сепарето до стената. Преди малко беше забелязал, че го поглеждат по особен начин, или поне така му се бе сторило, а той отдавна се беше научил да не пренебрегва инстинктите си за такива неща. Мъжът с кадифеното сако беше възрастен и непознат, но дребничкият караше кожата му да настръхва. Не го виждаше за първи път.

- Онези в предпоследното сепаре до стената - каза той на Дейв. - Единият е облечен като от благотворителен магазин, а другият изглежда така, все едно се е отклонил от пътя си към спиритуалистичен сеанс. Познаваш ли ги?

- Кадифената Златна мина - не. Но дребният е идвал и преди. Не често, но достатъчно, за да не ми стане симпатичен.

- Имаше ли причина?

- Предимно отношението му. Като изключим това, просто предразсъдък. Обикновено е сам, но винаги кръжи по периферията на чуждите работи. От онези хора, които обичат да зяпат как децата търсят изгубените си кученца, понеже той се е постарал да се изгубят преди това. Защо питаш?

- Имам чувството, че ме удостояват с повече от нужното внимание.

- Е, ти си красавец.

- Няма да споря с теб на рождения ти ден. Струва ми се, че дребният не за първи път ме урочасва с поглед тук. Сигурно за това ми светва лампичката.

- Защо ли си мисля, че възнамеряваш да се запознаете официално?

Паркър го потупа по рамото.

- Нали за това са баровете?

Куейл слушаше внимателно дребния си събеседник, който най-после беше изплюл името си - Айвън Гилър. Не държеше да научава повече за него. Единственото, което искаше, беше да разбере какво знае или може да научи за Карис Ламб и детето ѝ.

А вече и за частния детектив на име Паркър.

- Даваха го по телевизията, беше отишъл на гроба - каза Гилър. - Репортерът му обърна голямо внимание. Явно този ден не е имало много новини.

- А вие сте го срещали и преди?

- Не лично, но имаме общи познати, които ми плащат, за да го държа под око и да им предавам всичко, което би ги заинтересувало. Не че се налага да го чуват от мен. Много често научават важните неща и без моя помощ. Ако някъде се забърка каша, той веднага ще я намери. Ако ли не, сам ще я забърка, за да не скучае.

- Създава ли неприятности на вашите познати?

- Това е мисията на живота му. Затова съм още тук.

- По-интересният въпрос е защо той е още тук.

- Имате предвид защо никой не му е светил маслото ли? Някои са се опитвали.

- Явно не достатъчно.

- Ще се учудите. Вие...

На масата падна сянка и двамата мъже вдигнаха очи нагоре, откъдето ги гледаше лицето на Чарли Паркър.

Куейл и Гилър не бяха единствените, които тази вечер размишляваха над последиците от намесата на Чарли Паркър.

Холи Уийвър седеше на кухненската маса и пиеше „Мейкърс Марк“, наблягайки на бърбъна за сметка на леда. Бутилката беше коледен подарък от баща ѝ. Холи рядко пиеше твърд алкохол, но един-два пъти месечно си сипваше по едно малко, обикновено докато четеше книга или гледаше някой стар филм по телевизията. Затова всяка Коледа Оуен Уийвър подаряваше на дъщеря си по една бутилка, която обикновено ѝ стигаше до следващата Коледа.

„Не и тази година“, помисли си Оуен. Тази нямаше да изкара и до Великден, освен ако не почнеше да я разрежда.

- Видях го - каза Холи. - По телевизията. Частният детектив, който винаги намирал лошите.

Оуен искаше да я пита кога за последно е сложила залък в устата си и дали изобщо успява да спи, защото видимо се беше стопила след новината за откриването на тялото, а очите ѝ гледаха от червеникаво-синкави кухини. Вместо това обаче каза:

- Ние не сме лоши хора.

- Той няма да направи разликата.

- Няма откъде да знае нещо повече от полицията.

- Засега да, но той не е като полицията. Виж само в интернет: ако и половината от това, което се говори за него, е вярно...