Джон Коннолли - Жената от леса

Това бяха най-лесните двайсет долара, които бе изкарвал някога.

Боби Оушън също прекарваше вечерта си в бар, само че в „Гнездото на гларуса“ в Уест Енд в Южен Портланд. Неотдавна бе придобил собствеността на заведението чрез една от помощните си компании. През последните осемнайсет месеца свързани с него фирми бяха закупили и други имоти в Брик Хил и Редбанк, както и по булевард „Уестърн“, най-вече за отдаване под наем. Градската управа възнамеряваше да съживи района чрез подобряване на пътищата и тротоарите, зонови промени и обществено-частни инициативи за достъпни жилища. Уест Енд се развиваше благоприятно и Боби Оушън щеше да се възползва от възхода му.

Единственото петно на хоризонта беше собственият му син, който в момента седеше в един ъгъл на „Гларуса“ и вече дрънкаше наляво и надясно за новите собственици. Били беше помолил баща си да управлява заведението и майка му се беше застъпила за него. Как се очакваше Били да стане по-отговорен, изтъкна тя, щом баща му не му гласуваше никакво доверие? Боби смяташе, че тя слага каруцата пред коня, но съпругата му не го слушаше, също както пренебрегваше всички провали на сина си в миналото. Онези ангажименти, твърдеше тя, не били подходящи за него. Били твърде ограничаващи. Той бил общително момче. Хората го харесвали.

Може и наистина да вярваше в това, но на Боби му се струваше, че в нея говори по-скоро гласът на надеждата. Синът им не беше общителен, просто лесно се повличаше по другите. Хората не го харесваха, харесваха парите му, които Били пръскаше с достатъчно лека ръка, за да си създаде кръг от редовни познати. Някои бяха елементарни използвачи, но други бяха по-опасни. Боби не планираше да умира скоро, но вече се тревожеше за бъдещето на бизнеса, който бе изградил с толкова усилия през годините. Били беше единственото му дете и надали щеше да има друго. А за нещастие, беше задник.

Този шибан пикап. Само да не го беше накичил със знамената на Конфедерацията. Но с него не можеше да се говори. Вярно, може би беше наследил фундаменталистките възгледи на баща си по отношение на расата - а така също и по отношение на жените, хомосексуалистите и бедните, - но това не значеше, че трябва да ги развява навсякъде. И да бяха само знаменцата. Били се беше въвлякъл в онази простотия с Клана в Огъста, която си беше чиста глупост. Бе разказал всичко на баща си с усмивка, като че ли очакваше похвала за постъпката си. Боби Оушън обаче беше уважавана личност в щата и се грижеше подкрепата му за подобни каузи да бъде дискретна и до голяма степен анонимна. Какъв ефект щеше да има върху фамилията според сина му, ако го привикаха на разпит за разпространение на литература на омразата? Какво, по дяволите, си мислеше той?

Но не биваше да го удря. Това беше грешка. Ръката му се отплесна и зашлеви Били по главата, преди да се усети. А после - мамка му, мамка му на всичко - момчето взе че се разплака.

Боже Господи.

Така че може би щеше да се наложи да му остави „Гларуса“. Бездруго беше дупка. Рано или късно щеше да се наложи да го затвори за ремонт, а когато започнат да се събират хипстърите, да пусне пица. Били можеше да прави каквото си иска с него една-две години, стига да не го срине съвсем. А ако получеше „Гларуса“, можеше поне да спре да се тръшка за пикапа си. Нямаше доказателства, че Паркър и неговият негър са виновни за случилото се, макар да знаеше, че имат пръст в това, в сърцето си го знаеше. Той щеше да намери начин да ги накаже, но не искаше синът му да тръгва срещу човек като Паркър.

Седнал в сърцето на развеселената компания от мъже и жени, всичките кретени и празноглавци, синът му вдигна чаша за поздрав към баща си и Боби му отвърна със същото. Все пак обичаше сина си, а може би донякъде и той беше виновен, че Били е станал такъв. Но въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че някоя по-добра версия на момчето е изпаднала от вагината на майка му, преди да стигне до заветната яйцеклетка.

Паркър получи съобщението, докато следеше Смит Едно. Познаваше този тип: мишок, подлизурко, слуга, готов да изпълнява чужди нареждания, независимо от моралния облик на поръчителите, стига да плащат редовно - въпреки че представителите на въпросния тип предпочитаха моралът на възложителите им да има сивкави, клонящи към черно тонове.

Което не означаваше, че Смит Едно страда от липса на интелект. Насочи се към Ашмонт, като ходеше с наведена глава и равномерна крачка, без да поглежда назад, макар със сигурност да подозираше, че Паркър го следва, а може дори да се беше уверил в това. Не че имаше значение. Паркър не възнамеряваше да го следва дълго. При първа възможност щеше да го приклещи и да го подтикне да сподели всичката информация, с която разполагаше, за събеседника си от бара, както и за този, който му плащаше да следи Паркър.