Джон Коннолли - Жената от леса

- Сериозно?

- Сериозно. Може да продам бизнеса и с парите да си купя туба с бензин, за да изгоря този мотел.

- Не ми пука. Той не е мой. А и като гледам как пръскаш парите си, няма да ти останат за кибрит, камо ли за бензин.

- И сигурно не сте видели такси да взема двама души отвън преди известно време?

- Видях такси, но не съм видял кой слиза и се качва. Не е моя работа.

Паркър реши, че вечерта няма тепърва да стане по-добра. Човек трябва да знае кога да се откаже.

- Ще ме разберете, ако не ви благодаря за отделеното време. Струва ми се, че ви платих достатъчно, за да си спестя любезностите.

- Няма проблем. Но ако някой ден се чудиш къде да преспиш, ще ти направя добро предложение.

- За някое друго място, надявам се - отвърна Паркър и си тръгна.

Паркър още се чувстваше замаян, когато сви по алеята пред дома си. Провери охранителната система с телефона си. Беше му станало навик, откакто едва не го убиха, но все още го дразнеше, защото му напомняше за уязвимостта му. Системата светеше в зелено. Никой не беше прониквал в имота му тази вечер. Ако някой го беше направил, телефонът щеше да даде предупредителен сигнал, а най-близката камера да изпрати снимка на нарушителя.

Той паркира, влезе вътре и отиде право при шкафчето с лекарствата. Изрови оттам някакви хапчета, които трябваше да лекуват едновременно главоболие и гадене - остатък от медикаментите, които му бяха предписали след престрелката. Дори не беше сигурен дали още са в срок на годност, но глътна две и се отправи към кабинета си. Седна до прозореца и се загледа навън в луната над блатото и соленоводните потоци, които се виеха като стопени сребърни нишки към океана.

Мислеше за Смит Едно и Смит Две, и за жената, която беше с тях. Може би щеше да успее да проследи Смит Едно. Все някой трябваше да го познава и да знае къде се подвизава. Другите двама бяха по-интересни. Сигурно трябваше да остане с тях и да остави Смит Едно за друг път.

Всичко това обаче беше само повод да се разсее, да отвлече мислите си от онова, което беше видял на „Котидж“. Дете или парче лед, добило странна форма заради умората и нощните сенки? Само че Смит Едно също го беше видял. Нещо повече, то го беше уплашило. С когото или каквото да си имаше работа, Смит Едно явно бе пропуснал да прочете дребния шрифт в договора.

Паркър усети, че го наваля сън. Знаеше, че трябва да си легне, но не му се искаше да стане от стола си, да откъсне поглед от блатата. Знаеше защо. Надяваше се да зърне Дженифър, да усети нежния воал на присъствието ѝ. Това беше нейното време - нощта, когато баща ѝ се намираше в неназованото пространство между будността и безсъзнанието.

Но Дженифър не се появи и той заспа.

Куейл вървеше сам по брега на река Пискатакуа. Светлините на хотела бяха останали далеч зад гърба му. Морс спеше в собственото си легло, в собствената си стая. Ако поискаше да бъде с нея, щеше да я повика.

Пътуването до Доувър-Фокскрофт не беше приятно. Срещата с Гилър в Портланд беше грешка, защото привлече вниманието на Паркър. Куейл разбираше защо Гилър намираше за важно да научат за частния детектив. В краен случай можеше да приеме, че е необходимо да се срещне лично с Паркър, за да добие представа за потенциалната заплаха, която той представляваше, но при всички положения Гилър трябваше да намери друг начин.

Куейл пушеше - порок, на който дълбоко се наслаждаваше, но ставаше все по-трудно да му се наслади в тези нетолерантни времена. Пушеше само „Чансълър Трежърър“, със сребърни филтри в метална табакера. Бяха скъпи, но парите не бяха проблем за него. Имаше повече, отколкото човек можеше да похарчи и за десет живота.

Куейл добре знаеше това.

Светьт извън квадратната миля в Лондон, която възприемаше като своя, не го интересуваше особено. В интерес на истината, не го интересуваше дори светьт извън собствените му стаи, защото те криеха безкрайности. Поддържаше само епизодични контакти с хора, чиито тревоги бяха свързани с неговите. Мислеше единствено и само за Атласа и нищо друго.

Ето защо до момента му беше убягнал фактът за съществуването на Чарли Паркър. Сведенията на Гилър обаче, потвърдени от кратката му среща с детектива, пробудиха безпокойство толкова силно, че му действаше почти освежително. В един тъй дълъг живот страхът беше добре дошло разнообразие в монотонното ежедневие.

Смущаваше го неспособността на всички останали и най-вече на Бакерите да се разправят веднъж завинаги с Паркър. Според Гилър мнозина се бяха опитвали, но без успех, като най-близо до целта беше стигнал един представител на засегната група в малкото градче Просперъс в Мейн. Бакерите имаха предостатъчно основания да убият Паркър и ресурсите да осъществят намеренията си. Защо тогава още не го бяха направили? Какво им липсваше?