Джон Коннолли - Жената от леса

- Защо не? Ще им кажа после да го дезинфекцират.

- Това надали е най-добрата нагласа, с която да подходите към срещата.

- Благодаря за загрижеността ти. А сега организирай каквото трябва. И, Ерин?

- Да.

- Стой далеч от него.

- Той има само този номер.

- Тогава, след като го осведомиш за часа и мястото на срещата - и за една малка услуга, която възнамерявам да поискам, ще ти изпратя детайлите - искам да си смениш телефона.

Това беше необичайно ниво на предпазливост дори за Бакерите. Телефонът беше нов. Ерин едва-що беше успяла да даде номера на другите.

- Желаете ли допълнителна защита? - попита тя.

- Няма начин - отвърна Главният Бакер. - От Куейл не можеш да се защитиш.

Паркър позвъни на Маела Ломбарди от колата си, но и мобилният, и домашният ѝ телефон го прехвърлиха към гласова поща. Предположи, че Моли Боу вече се е опитала да се свърже с нея, за да я предупреди, че му е дала номерата ѝ, което сигурно беше разумно. Ако Ломбарди укриваше отчаяни жени от бруталните им мъже, надали имаше добро отношение към мъжкия пол като цяло. Дори в сегашното си настроение Боу вероятно би улеснила нещата.

През повечето време Паркър се движеше в посоката, противоположна на натовареното движение, и попадна в задръстване чак в покрайнините на Портланд. Зачуди се дали да не остави срещата с Ломбарди за другата сутрин, понеже се беше стъмнило, а не искаше да безпокои възрастната жена, която може би вече вечеряше пред телевизора. После се сети, че тази възрастна жена е помогнала на достатъчно жертви на насилие, за да напълнят метрото, и вероятно е свикнала да я вдигат от дивана в неудобни моменти. Пробва телефоните за четвърти път, но отново без успех. Докато преминаваше по моста Каско към Южен Портланд, реши да звънне на Моли Боу. Нямаше да се изненада, ако бе успяла да предупреди Ломбарди и сега учителката беше заета да заковава кепенците на прозорците си, но в такъв случай подценяваше упоритостта на Паркър.

Боу звучеше напрегнато по телефона, но това може би беше остатък от предишния им разговор.

- Един бърз въпрос - каза Паркър. - Говорила ли си с Маела Ломбарди?

- Не. Опитах се, но не успях да се свържа.

- Аз също.

- Къде си?

- В Южен Портланд. Пътувам към Ломбарди.

- Обикновено вдига телефона. Рядко е изключен - по очевидни

причини.

- Ако е имала намерение да пътува извън града, кого би предупредила?

Мълчание.

- Не мога да ти дам повече имена. И това на Маела не биваше да ти давам.

- Добре, разбирам - отвърна Паркър и наистина беше така, макар че много му се искаше да не разбира. - Ще огледам къщата и ще се ориентирам. Но ако ти се обадя отново, бъди готова да позвъниш на някои хора. Засега обаче недей да тревожиш никого.

Моли се съгласи. Нямаше кой знае какъв избор, а много мразеше да няма кой знае какъв избор. Осведоми най-подробно Паркър за това, но той затвори телефона - вече беше схванал основното.

Къщата на Ломбарди беше тъмна, на алеята нямаше кола. Той натисна два пъти звънеца на вратата, в случай че е заспала, а после обиколи имота. Всички врати и прозорци бяха заключени и не изглеждаха насилвани. Той светна с фенерчето си, за да огледа вътре.

Тъкмо се канеше пак да се обади на Моли Боу, когато в отсрещния двор се появи една жена. Паркър ѝ показа картата си. Беше четиресетинагодишна и дългата ѝ, преждевременно посивяла коса говореше или за огромна самоувереност, или за блажен непукизъм. Съдейки по небрежното, но скъпо облекло, би заложил на първото, но въпреки това смяташе, че прическата не ѝ прави услуга. Вероятно някой би я описал като „представителна жена“, но не и той. Кари Грант беше представителен. Много мъже бяха, но Паркър намираше, че за жените е по-добре да избягват такива определения.

Съседката се представи като Дакота, което пасваше на останалата част от описанието ѝ, и сподели, че живее на „Орчард“ от десет години. Познаваше добре Маела Ломбарди, бяха работили заедно в няколко местни организации. Попита дали има нещо тревожно и Паркър отговори, че засега няма, но много би искал да разговаря с учителката.

- Не съм я виждала от няколко дни - каза Дакота.

- Това необичайно ли е?

Дакота се намръщи и сбърчи нос. Така изглеждаше още по-млада, ако човек не гледаше проклетата ѝ коса.

- Всъщност да. Обикновено ме предупреждава, когато ще пътува, за да наглеждам къщата ѝ. Не че наоколо често стават обири, но е хубаво човек да бъде предпазлив.

Оказа се, че Маела Ломбарди има племенница на име Джанет Хауърд, която живее наблизо, на Арлингтън Лейн, и Паркър подкара натам. Паркира пред къщата и натисна звънеца. Отвори му млада жена, която можеше да мине за петнайсетгодишна, ако не бяха трите малки деца - две момченца и едно момиченце, - които я дърпаха за ръцете и я наричаха „мамо“, като в същото време любопитно надничаха към непознатия мъж на вратата.