Джон Коннолли - Жената от леса

- Здравейте, господин Паркър - каза той. - Мисля, че е време да поговорим отново.

Боб Джонстън разглеждаше внимателно под лупа илюстрациите към приказките и объркването му нарастваше.

В литографиите вече не се виждаше нищо необичайно. Всички бяха точно такива, каквито ги беше нарисувал Ракман.

Неземните образи бяха изчезнали.

В „Салвидж барбекю“ беше тихо. Паркър влезе, следван от англичанина. Странно се чувстваше с такава компания в семейно ориентиран ресторант, с големи маси, автомати за игра и рола със салфетки.

Англичанинът го беше предупредил да държи ръцете си далеч от оръжието и телефона си.

- Наблюдаваме те - каза той. - Животът на стареца зависи от твоето държание.

Паркър не виждаше никъде жената, но нямаше причина да се съмнява в думите му.

По това време работеше само барът, така че Паркър поръча безалкохолно за себе си и джин за англичанина. Избраха си една по-малка масичка и двамата седнаха така, че да не обръщат гръб на вратата и да могат лесно да видят всеки новодошъл. По-отблизо и извън мрачния интериор на „Мечката“ англичанинът изглеждаше по-стар. Лицето му беше набраздено от малки бръчици, като кожата на прастаро животно, а бялото на очите му беше по-скоро жълто. Излъчваше умората на човек, чието единствено желание е да се наспи.

- Изглеждате болен - отбеляза Паркър.

- Съчувствието ви ме трогва.

- Просто наблюдение. Съмнявам се, че ще живеете още дълго, въпреки че това не е свързано със здравословното ви състояние.

Англичанинът се приведе леко напред, сякаш за да сподели тайна.

- Дори някой или нещо да сложи край на живота ми, това няма да сте нито вие, нито любимият ви черньо.

- Ще му предам думите ви. Да тествам чувството му за хумор. - Паркър отпи от безалкохолното си. - Как да ви наричам? Не ми казвайте „Смит“.

- Казвам се Куейл, но ако се опитате да ме издирите, гарантирам ви, че няма да откриете нищо. И бяхте напълно прав: нямам никакво намерение да живея още дълго.

- А какво искате, преди да умрете, Куейл? Момчето?

- Мисля, че добре знаете отговора. Името ви изскочи в новинарските емисии. Какво си донесохте от Индиана?

- Не знам за какво говорите.

- В такъв случай си губя времето и Оуен Уийвър ще бъде мъртъв преди съмване, освен ако не се научи да диша през пръстта.

- Откъде да знам, че наистина е при вас?

Куейл сви десния си юмрук и го завъртя пред него като уличен илюзионист, а когато го отвори, вътре лежеше златен пръстен с печат.

- От вътрешната страна има дата. Можете да го покажете на дъщеря му, ако искате. Тя ще потвърди, че е на баща ѝ. Но се съмнявам, че има смисъл. Знаете, че не ви лъжа.

Тонът му се беше променил. Не звучеше нито враждебно, нито помирително; нито придумващо, нито заплашително. Не предполагаше спор, като учител, разясняващ житейски истини на прегрешил ученик.

- Искам книгата, господин Паркър. Дайте ми я и Оуен Уийвър ще живее, и никой повече няма да ме види. А ако попитате: „Каква книга?“, ще ви помисля за кретен.

- Не бих желал това. - Паркър не виждаше смисъл да отрича. С това само би обрекъл Оуен Уийвър на смърт, ако вече не беше мъртъв. Книгата беше единственото предимство, с което разполагаше. - Да допуснем, че знам къде е книгата.

- Чудесно - отвърна Куейл. - Ето че напредваме. Уийвър твърди, че единственият екземпляр, който му е известен, е онзи, който взехме от къщата на дъщеря му. Склонен съм да му вярвам, особено след онова, което му причинихме, за да илюстрираме решителността си.

Паркър си пое дълбоко дъх, за да превъзмогне импулса да го удари. Усилията му не останаха скрити.

- Счупеното зараства - каза Куейл. - Дори при старец като него.

- Искаме доказателство, че е жив.

- Ще го получите. Ще му позволим да се обади на дъщеря си. Което ни връща отново към книгата. Не осъзнавах грешката си, докато госпожица Морс не ми донесе екземпляра от къщата на Уийвър. Беше първо издание, но не това, което търсех. Тогава се досетих за замяната. Ерол Доби беше търговец на редки книги и лесно би могъл да намери подобна книга. Дори си е направил труда да вложи допълнителни страници от стар пергамент. Вероятно ги е взел от собствената си колекция или е купил евтин материал от интернет. Нескопосан опит за имитация, но пък нито той, нито Карис са били наясно с какво си имат работа. Когато разбрах, че сте пътували до Индиана, бях сигурен, че не сте се върнали с празни ръце. Доста научих за вас, откакто съм тук. Би трябвало да сте мъртъв, а фактът, че не сте, говори само за устойчивост и известна доза късмет. Вие сте забележителен човек, но нищо повече, каквото и да си въобразяват някои. Какво си въобразявате самият вие, нямам представа.