Джон Коннолли - Жената от леса

- Трябваше да е тук, заедно с нас - отвърна тя. - Така се бяхме разбрали. А и къде може да е отишъл без кола?

Даниел местеше поглед между телевизора и възрастните. Беше сериозно дете, с много тъмна коса, която подчертаваше бледата му кожа, а чертите на двамата с Холи бяха толкова различни, че все едно бяха рожби на различни видове. Паркър се почуди какво ли знае хлапето за родителите си, но предположи, че то повече подозира, отколкото знае в действителност. Човек не биваше никога да подценява децата.

Мисля, че трябва да поговорим насаме - каза Паркър.

Не и докато не ми кажете какво се прави за откриването на баща ми.

Паркър познаваше двама частни детективи в Пискатакуа. Единият беше Джулия Ханкок, по-умна от средностатистически мечок и знаеше как да води издирване. Най-важното бе, че поддържаше добри отношения с полицейското управление в Доувър-Фокскрофт, шерифа на окръга, горската служба и щатската полиция.

- Дайте ми минута.

Той излезе навън, обади се на Мокси и му предложи да ангажира Ханкок с търсенето на Оуен Уийвър. Адвокатът се съгласи.

- Не работи евтино - предупреди го Паркър.

- Е, значи е попаднала на когото трябва. Този случай ще ме докара до просешка тояга.

- Когато умреш, ще ти четат кадиш [34] Молитва за мъртвите (евр). - Бел. ред. само десет месеца вместо единайсет.

- Сигурен съм, че това ще бъде голяма утеха за банковия ми мениджър и бившите ми съпруги. Сега ще звънна на Ханкок.

Паркър се върна в стаята, за да осведоми Уийвър за взетите мерки. Едва тогава тя се съгласи да остави момчето. То проследи с поглед майка си, но не измрънка и не показа признаци на безпокойство. Паркър си даде сметка, че детето не е казало и дума, откакто е дошъл.

- Гладен ли си? - попита го той, докато майката чакаше до вратата.

Даниел се замисли и кимна.

- Обичаш ли пица?

Момчето отново кимна.

- А можеш ли да говориш?

Даниел се усмихна и пак кимна, с което спечели симпатиите на Паркър. Жал му беше за това, което преживяваха семейство Уийвър и което неминуемо щеше да последва.

- Е, каква пица искаш?

Даниел отвори уста, но я затвори, без да издаде и звук. Вместо това вдигна ръце като „не знам“.

- Добре, ще вземем няколко различни от „Пица Вила“ отсреща. Само гледай да не нарушиш обета си за мълчание.

Паркър беше научил почти всичко по телефона от Кастин, докато пътуваше от Огъста, но искаше да го чуе отново от устата на Холи Уийвър. Управата на хотела им позволи да ползват още една стая. Двамата седнаха един срещу друг на малката масичка до празното легло, което неловко привличаше вниманието в помещение, заемано от двама непознати.

- Разкажете ми - каза Паркър.

И тя му разказа.

Ако това беше детска приказка, като онези, които се четат на децата за приспиване, например на момченцата като Даниел Уийвър, тя би започвала така:

Имало едно време красива девойка, която била отвлечена от чудовище. В началото тя не го знаела, защото чудовището било много хитро. Явявало ѝ се като мъдър, възрастен мъж и се държало с нея помило от всеки друг.

Но с времето магията, която криела истинската същност на чудовището, започнала да отслабва и девойката видяла какво представлява то всъщност, с всичката му жестокост и злина.

- Целуни ме - заповядвало чудовището. - Целуни ме, за да ми покажеш, че ме обичаш.

И ако девойката откажела да го целуне, чудовището я връзвало и я принуждавало да го целуне, а целувките му били толкова свирепи, че устните ѝ кървели дни наред.

Чудовището не обичало нищо друго освен книгите. Те изпълвали всички стаи в къщата му - същата къща, от която на девойката ѝ било забранено да излиза, освен ако чудовището не е с нея, и дори в градината не можела да се разхожда без него. Чудовището събирало всякакви книги със заклинания и черни магии, но най-силно било обсебено от един сборник с приказки. Там, между красивите илюстрации, били пришити допълнителни страници - фрагменти от една велика книга, наречена Атлас.

Смятало се, че книгата с приказките е отдавна изгубена, но чудовището не спирало да я търси, защото знаело, че нищо не е истинско изгубено, докато не бъде унищожено, а страниците на Атласа не можели никога да бъдат унищожени. Не било по силата на човека да ги заличи от този свят, защото Атласът не бил човешко творение.

Чудовището не търсело фрагментите за собствената си колекция и нямало намерение да ги задържи, след като ги намери.