Джон Коннолли - Жената от леса

- Ако англичанинът е същият, който е бил в Кадилак, значи имаме връзка между Карис Ламб и Мълис, Уейд, Ломбарди, Гилър и вероятно Кони Уайт. Всичко това за да намери едно дете?

Паркър се изкуши да ѝ каже за книгата, но моментът отмина. Колкото по-дълго я премълчаваше, толкова повече проблеми щеше да си има, когато - или ако - бъде принуден да разкрие съществуването ѝ. Не можеше да обясни защо я крие, освен като евентуална примамка. Логично беше да сподели с Кориво, но инстинктът го възпираше.

- Хората убиват и за по-незначителни неща - каза той.

- Това не ме успокоява.

Паркър беше напълно съгласен. Сбогува се с нея, а на излизане от сградата телефонът в джоба му забръмча. На екрана се появи името на Мокси Кастин.

- Къде си? - попита адвокатът.

- Тъкмо си тръгвам от Огъста.

- Ела веднага тук. Мисля, че синът на Карис Ламб е тук, при мен.

Паркър спря насред паркинга.

- Какво?

- Просто побързай.

- Обади се на Луис.

- Той е в чакалнята.

- Идвам.

Боб Джонстън работи върху книгата до малките часове на нощта и си легна едва след като успя да извади пергаментовите вложки, но въпреки това не спа добре. Образите от литографиите нахлуваха в сънищата му, а и два пъти се буди от звуци в къщата, включително от упорито потропване, което сякаш идваше някъде издълбоко по стълбището, като че ли наоколо обикаляше животно. Накрая, към седем сутринта, той се предаде, изми се и се опита да закуси, но не успя. Не че апетитът го беше напуснал - закуската така или иначе не беше любимото му ядене за деня, - но храната имаше странен вкус, който можеше да опише единствено като прах и който правеше дори любимото му кафе „Кона“ негодно за консумация.

Друг път това състояние на нещата би било достатъчно, за да се върне в леглото, но сега книгата го зовеше. Беше успял да отдели пергаментовите вложки, но още не беше определил нито от каква кожа са изработени, нито приблизителната им възраст. Подозираше, че са от козя кожа, защото зърнистата страна, от която беше остъргана козината, беше кафеникавосива, а не жълтеникава, както овчата. От друга страна, материята миришеше на нещо друго, въпреки че беше минало толкова време, а и на пипане беше различна. Зърнистата страна беше гладка като кадифе, което показваше, че външният слой е бил внимателно отстранен, а огъването на пергамента беше минимално - още едно доказателство за качеството на материала. С лупата се виждаха следи от космените фоликули, но те изглеждаха по-големи от кози.

Джонстън беше озадачен от усилията, които бяха положени за влагането на пергаментовите листове в друга книга. Най-вероятното обяснение беше невидимо мастило, но предпазливото нагряване с крушка, а след това и с ютия без пара не предизвика резултат. В същото време пергаментът някак си реагираше на човешки допир, като че ли от топлината в него плъзваше мрежа от тънки вени, видими с лупата. Когато сложеше ръка върху някоя от страниците, Джонстън имаше чувството, че долавя пулс.

Връхчетата на пръстите го сърбяха и той се чудеше дали пергаментът не е импрегниран с някакво дразнещо вещество. Той сложи ръкавиците и с облекчение установи, че мрежата от вени изчезна. Ала преди това за миг му се стори, че долавя в тях особен рисунък. Можеше да се закълне, че е видял очертанията на собствената си стая.

Погълнат от пергаментовите вложки, Джонстън не беше обърнал почти никаво внимание на корицата, но сега бе поразен от дебелината на гърба. Беше предположил, че е вмъкнат допълнителен слой, за да се осигури допълнителен обем за вложките и по-голяма здравина. Но когато прокара палец върху него, му се стори, че отдолу има нещо друго.

Джонстън остави лупата, приготви инструментите си и се зае бавно да разшива конците.

Паркър тъкмо потегляше, когато на паркинга излезе Кориво. Тя му даде знак да спре, но той само намали и отвори прозореца си, за да я чуе.

- Бързам! - извика той.

- Трябва да се върнеш - отвърна тя и тонът ѝ никак не му хареса.

- Какво има?

- Ще ти кажа, след като пак седнем на масата. Междувременно трябва да те помоля да ми предадеш оръжието си и ключа от колата си.

Също и телефона.

Зад нея се появиха двама едри полицаи с ръце върху оръжията си, макар и без да ги вадят от кобурите - поне засега. Паркър погледна надясно; изходът на паркинга беше препречен от патрулен джип. В задното огледало се виждаха още трима полицаи.

- Арестуваш ли ме?

- Не.

Паркър знаеше правата си. Ако не беше арестуван, не беше длъжен да сътрудничи и дори да чака. Това означаваше, че полицията не разполага с мотив, но вероятно подозира нещо, а предвид обстоятелствата можеха да задържат колата му. Затова Кориво искаше ключовете и пистолета му. Това с телефона беше леко изхвърляне, но не прекалено. Докато обмисляше възможностите си, една от които беше да предаде всичко и да си извика такси от Портланд, забеляза, че Кориво оглежда дрехите и вътрешността на аудито с нови очи. Ако си тръгнеше, щеше само да отложи неизбежното и може би да си създаде още по-големи неприятности.