Джон Коннолли - Жената от леса

Църква във Феърфорд съществуваше още от единайсети век, но сегашното ѝ въплъщение, построено в перпендикулярен стил, датираше от края на петнайсети. Това, което отличаваше „Света Богородица“, освен вековната възраст, беше пълният набор стъклописи от края на Средновековието, създадени между 1500 и 1517 година от холандски майстори, почти със сигурност под ръководството на личния стъклар на Хенри Осми, Бърнард Флауър. Най-прочутият сред тях бил Големият западен прозорец и по-конкретно неговата долна част, защото горната била повредена при буря през 1703 година и сменена през деветнайсети век. На стъклописа бил изобразен Денят на Страшния съд: богоизбраните се възкачвали към небето отляво, обречените се спускали към ада отдясно. Творбата се състояла от седем пана, но интересът на Джонстън беше привлечен от третото от дясно наляво. Там, в долния десен ъгъл, стоеше същият син демон с двузъбец в ръка и обречен грешник на раменете си. Зад него се криеше друго подобно същество, само че червено, и измъчваше нечия бедна душа с бодлив боздуган.

Джонстън премина нататък към „Жабокът принц“ и картината на принцесата, носеща главния герой по изящно дървено стълбище. На стената от дясната ѝ страна висеше гоблен с алени пръски. В оригиналната илюстрация върху него почти не се виждаше фигура, но в алтернативната версия аленият цвят беше по-ярък, а рогатият образ - по-ясен. Различаваше се дори бодливият боздуган в ръцете му.

Защо някой си беше правил труда да добавя елементи от средновековни стъклописи към поредица литографии от двайсети век?

И защо в книгата бяха вложени допълнителни празни страници? Отговорът може би се криеше в самите тях.

Джонстън върна книгата в кутията и я занесе в работилницата си, където се зае да я разшие. Погълнат от работа, той не усети как се е сгъстил мракът, как са заглъхнали стъпките му, сякаш се е изгубил в мъгла, как е притихнала нощта навън.

Той се беше изгубил в книгата.

И може би изгубил срещу книгата.

Паркър наля на Луис чаша вино, но самият той си направи кафе. Проигра отново събитията в Кадилак, като отново и отново се връщаше към англичанина, седнал спокойно в ресторанта на Доби със стихосбирката в ръце, в очакване на подходящия момент да разпита и убие собственика на заведението.

- Сигурен ли си, че е същият? - попита Луис.

- Освен ако няма брат с различни очи, но в този случай ще са замесени и двамата.

- Не звучи особено вероятно.

- Никак дори.

- Какво мислиш да правиш?

- Да го накарам да се покаже. Виждал съм го. Знам как изглежда. Първата ми работа сутринта ще бъде да отида при Кориво и да ѝ дам пълно описание, като ѝ обясня, че въпросният човек може би е замесен в убийството на Маела Ломбарди, умишлен палеж, довел до смъртта на човек, отвличане и опит за отвличане в Кадилак, Индиана, и че всичко това е свързано с намереното тяло, за което вече се смята, че принадлежи на Карис Ламб. Ще пуснем портрета му по телевизията, във вестниците и в интернет. Ще го затрудним максимално и ще чакаме реакцията му.

- А жената с него?

- Вероятно тя е тази, която се е опитала да похити Лейла Патън. Ще разкажа на Кориво и за нея.

- Но не и за книгата?

- Поне засега няма да споменавам за нея.

- Защо?

- От любопитство. Искам първо да разбера какво ще открие Боб Джонстън.

- Дрън-дрън. Искаш да я задържиш, за да можеш да я използваш като примамка.

- Може би.

- Никакво „може би“. Ти си коварно копеле.

- Грубо.

- Добре, вземам си „копеле“ обратно.

- Признателен съм ти. Говори ли с Ейнджъл?

- Да. Изолиран, капризен. Както винаги, само дето сега има повече белези.

- Сериозно.

- Звучеше по-добре от преди. Мислех да се връщам утре, но може да поостана тук, да видя какво ще стане с твоята книга и презокеанския гостенин. За Ейнджъл не мога да направя нищо, което сестрите не правят по-добре от мен.

Паркър остави чашата с кафе. Беше време за сън. Имаше само още един въпрос към Луис.

- Замислял ли си се от какво бягаш?

- Имаш предвид с Ейнджъл?

- Да.

Луис допи виното си.

- От последиците. От скръбта, ако държиш да го назовеш, и дори от самата възможност за нея. Не искам да скърбя за него.

- Затова той ще живее.

- Именно, иначе не бих му простил.

Паркър се изправи.

- Няма да ти кажа, че трябва да се върнеш в Ню Йорк. Сам решаваш. И ако трябва да бъда честен, радвам се, че си тук. Имам чувството, че англичанинът и жената с него са въплъщение на злото.

- Не мислиш ли, че ако разпространиш портрета му, той ще избяга? Ще почака всичко да утихне и ще се върне, когато най-малко очакваш.