Джон Коннолли - Жената от леса

- Дълъг ли е?

- С всеки ден се удължава. Имате ли визитка?

- Да.

- Ще ми дадете ли?

- Не.

Джонстън отново въздъхна. Май често го правеше, помисли си Паркър.

- Явно ще трябва сам да ги убия - рече Джонстън. - Но щях да ви предложа добри пари.

Той отвори кутията и взе книгата. Огледа гръбчето и кориците, прочете данните на изданието и запрелиства илюстрациите, като се поспря на празните страници.

- Странно.

После се вгледа в набора и разместените букви.

- Още по-странно.

Накрая се обърна към настолния си компютър и провери заглавието в няколко сайта.

- Най-странното. Изглежда подправена. Годината е грешна.

- 1908. Една година преди истинското издание - потвърди Паркър.

- Знаете ли нещо по въпроса?

- Не много: само датата и това, че вложките може би имат връзка с някакъв атлас.

- Какъв атлас?

- Може би вие ще ми кажете.

Джонстън завъртя книгата под ъгъл, за да провери дали така няма да забележи някой нов детайл.

- Грешки се случват, въпреки че досега никой не е споменавал за това издание. Възможно е да е било пробно, но липсват данни за такова. Любопитна работа, това мога да кажа. - Той за първи път погледна книгата с неподправен интерес. - Какво се надявахте да разберете?

- Откъде идва. Какво значи екслибрисът. Защо са пришити допълнителни страници. От какво са направени. Наистина ли са празни. Всичко, което можете да ми кажете. Има обаче и едно „но“.

- Слушам ви.

- Не бива да казвате на никого, че сте я виждали.

- Може ли да попитам защо?

- Защото книгата сее трупове.

- Охо. - Джонстън смушка книгата, като че ли я предизвикваше да покаже зъбите си. - Това е добро основание за дискретност. Може да се наложи да я разшия, за да разгледам празните страници.

- После ще можете ли да я зашиете отново?

Джонстън го погледна обидено и описа стаята с жест.

- Господин Паркър, според вас с какво се занимавам тук?

Морс бързичко вкара тялото на Били Оушън вътре и затвори вратата. Не положи големи усилия да го скрие; само го завлачи до дъното на коридора заедно с пликовете с храна. Никой нямаше да го намери до сутринта, а и тогава щяха да го открият само ако го търсят. Надяваше се, че това няма да стане, преди двамата с Куейл да бъдат готови. Почуди се дали да огледа сградата, но тя изглеждаше пуста и вмирисана, а изгнилите стъпала даже се бяха продънили. Нямаше смисъл да рискува да счупи крак на място, където току-що е зарязала труп. Излезе навън и като не забеляза признаци на интерес от околните сгради, качи се в колата си и потегли.

Но не обърна никакво внимание на сградата, от която беше излязла.

Ако го беше направила, може би щеше да забележи слабата светлина на един от прозорците и силуета, очертан зад завесите.

Холи събуди Даниел. Той престорено разтърка очи, но тя не беше сигурна, че е бил заспал.

- Искам да си приготвиш малко багаж - каза тя. - Ще отидем на хотел за няколко дни.

Даниел не попита защо, не възрази, само слезе като робот от леглото. Холи видя тъмните сенки под очите му и разбра, че не са се появили само за една безсънна нощ. Притесни се, че потънала в собствените си тревоги, не ги е забелязала по-рано.

Тя го притисна силно в обятията си.

- Миличък, какво има?

Очакваше всичко, но не и този отговор:

- Мамо, книжката с приказки е изчезнала.

Паркър стоеше пред овъглените останки на мустанга си. Нощният въздух смърдеше на сгорещен метал и стопена пластмаса, бензин и почерняла гума. По думите на един пожарникар от службата в Скарбъро Паркър имаше късмет, че отрядът е пристигнал, преди вятърът да отнесе пламъците към къщата. При все това източната стена беше обгорена, а няколко прозореца се бяха пръснали от високата температура и всичко вътре беше подгизнало от водата при гасенето на пожара. Стъкларят вече работеше на място. В момента Паркър даваше показания пред един патрулен полицай от Скарбъро, но нямаше какво друго да му каже, освен че няма идея как е пламнал огънят, тъй като по това време е бил някъде във въздуха между Синсинати и Бостън. Охранителните камери не показваха нищо, защото подпалвачът беше дошъл откъм гората, заобикаляйки инфрачервените лъчи, и беше успял да се скрие от камерите отпред и отзад на къщата.

- Подозираме умишлен палеж - каза полицаят на име Котър, който нямаше вид на достатъчно възрастен, за да пие легално. - Сещате ли се за някого, който може да ви има зъб?

Паркър почти не го слушаше. Много харесваше тази кола. Ако ще да беше криза на средната възраст на колела, никой не можеше да го обвини, че не я е заслужил.