Джон Коннолли - Жената от леса

- Е, и?

- Тези хора държат на думата си. Може да се каже, че си имат принципи.

Лейла гледаше в ръцете си. Следващите ѝ думи още повече засилиха уважението на Паркър и затвърдиха решимостта му да не допусне този англичанин и жената с него някога да припарят до Лейла Патън.

- Това означава, че Естер наистина е мъртва.

Не мислеше за опасността, в която се намираше самата тя, а за участта на Естер Бакмейър.

- И аз мисля така. Доби не е успял да ги убеди. Искали са да са сигурни.

Лейла заплака - с онези сълзи, които не променят изражението на човек, защото емоциите, които изразяват, са толкова дълбоки, че самите сълзи са без значение.

- Всички обичаха Естер - каза тя, - или поне всички, които си струва да познаваш. Само тъпаците не я харесваха. - Тя погледна през прозореца към обгърнатите в мрак хълмове. - Чудя се къде са я оставили. Тя заслужава истинско погребение. Заслужава да бъде запомнена.

- Ще се опитам да я намеря.

- Как?

- Ще ги принудя да ми кажат.

Лейла се замисли.

- Никога не съм искала някой да страда - каза тя. - Видяла съм твърде много болка у дома, за да я пожелавам на когото и да било.

- Но?

- Но бих направила изключение за убийците на Естер и Доби.

- Ще видя какво мога да направя. И знам, че това няма да помогне, но все пак ще го кажа: каквото и да им бе казал Доби, нямало е да спаси нито себе си, нито Естер. Тези хора не просто търсят Карис и книгата; те искат да заличат всички, които са имали контакт с тях, а може би и да си отмъстят за създадените проблеми.

Паркър погледна часовника си. Може би щеше да успее да хване последния полет за Бостън, но беше на косъм. В най-лошия случай щеше да вземе първия сутринта. Щеше да се наложи да превъзмогне неприязънта си към хотелите на летищата, но ако се фокусираше върху рецепцията, асансьора и стаята си, в посочения ред, може би щеше да се справи.

- Сигурно трябва да тръгваш - каза Лейла.

- Наистина трябва.

- Радвам се, че поговорихме.

- Аз също.

Той взе кутията с книгата.

Никой никога няма да разбере, че е била у теб.

Ако всичко, което каза, е вярно, това няма да им попречи да

се върнат.

- Не, но аз ще им попреча.

Лейла Патън го целуна нежно по бузата за довиждане.

- Вярвам ти.

Били усещаше миризмата на бензин по ръцете си, докато пътуваха по Южен Портланд, и от нея му се виеше свят. Единственото му желание беше да си вземе душ и да се преоблече, не само за да заличи следите от горивото, но и да се опита да изтрие пламъците от съзнанието си. Колчем затвореше очи, виждаше не мустанга на Паркър, а собственото си тяло сред тях.

Двамата с Морс бяха успели да зърнат пожара в огледалото, преди дърветата да го скрият. Били забеляза, че се е вдигнал вятър и духа на запад. Това също го тревожеше: да подпалиш нечия кола беше едно, да изгориш дома на човека - съвсем друго. Той не мразеше Паркър чак толкова. Като се замислеше, даже изобщо не го мразеше. Искаше само да разбере защо Паркър беше намерил за уместно да участва в подпалването на неговия пикап. Можеше просто да го попита. Току-виж се разбрали.

Били искрено съжаляваше за мустанга.

- Може би трябва да се обадим в пожарната - предложи той.

- Имаш ли нерегистриран мобилен телефон?

Не.

Тогава по-добре направо върви да се предадеш в полицията,

защото веднага ще те проследят.

Били не искаше да се предава. Щеше да свикне с това терзание.

- Освен това не мисля, че можеш да се прибереш вкъщи или да се качиш в твоя пикап.

- Защото и двамата знаем, че ще бъдеш главният заподозрян за случилото се, а няма да ти бъде лесно да си намериш алиби.

- Не ми пука. Няма доказателства, а на ченгетата им трябват доказателства.

- Не говоря за тях, а за Паркър. Мислиш ли, че на него му трябват доказателства?

„Не - помисли си Били, - изобщо не му трябват.“

- Ще замина нанякъде - каза той. - Ще напусна щата за няколко дни.

- Така би се държал виновен човек - отвърна Море. - Паркър ще съобщи за пожара. Ще го питат за хора, които е разсърдил напоследък. Може да посочи теб и да каже, че семейството ти е правило опити да го свърже неправилно с криминално деяние. Полицията ще започне да те търси, както и колата, която за последно си бил видян да шофираш.

Нещастното настроение на Били се задълбочаваше успоредно с объркването му. Искаше Морс да спре да говори и да му даде време да помисли. В аргументите ѝ имаше прообойни, но той трябваше да остане сам, на спокойствие, за да ги открие. Не го биваше да мисли под напрежение.