Джон Коннолли - Жената от леса

Докато натрапниците в илюстрациите се разкриваха пред погледа му, Паркър започна да си мисли, че това не е случайно съвпадение: че тези художници са се сблъскали с първични образи, заровени дълбоко в човешкото съзнание; споделен спомен за онова, което ни преследва, за да ни прати в сетния мрак, бегъл поглед към онова, което следи човечеството иззад стъклото и чака да го погълне.

Ала зверовете в книгата бяха по-непосредствени от виденията на художниците. Не бяха измамни, но не бяха и реални, а по-скоро въплъщаваха потенциалното присвояване на една реалност, заразена от друга. Паркър беше признателен за ръкавиците, които му беше дала Лейла Патън. Смяташе, че е постъпила разумно, като е скрила книгата и не я е разгръщала твърде често. В противен случай би се изложила на риск от замърсяване и може би вътрешна поквара.

Книгата криеше още една изненада за Паркър, и то неприятна. Илюстрацията към „Бялата змия“ изобразяваше слуга, разговарящ с риба, а на заден план - брезова гора. Измежду дърветата ги гледаше размазано, жълто-черно лице.

- Това е ново - каза Лейла. - Какво му има на лицето?

Паркър погледна през лупата, макар вече да предчувстваше отговора. Главата беше образувана от насекоми.

- Оси - каза той.

А Богът на осите сякаш му намигна.

Сам стоеше в градината на баба си и дядо си и разговаряше с Дженифър.

- Какво търси татко?

детето

- Не е само то.

какво виждаш?

- Истории. Нещо старо в образа на човек, но празно отвътре.

Дете, но не дете.

Дженифър вдигна ръка и замахна във въздуха, сякаш да пропъди досадно насекомо.

- И оси.

Книгата беше затворена, съществата в нея - скрити, а онези отвън - защитени от погледа им.

- Кой е Богът на осите? - попита Лейла.

- Някои го наричат Онзи, Който Чака Зад Стъклото - отвърна Паркър. - За други той е Погребаният бог. Ти религиозна ли си?

- Не ходя често на църква, но бих казала, че вярвам в нещо по-голямо от самата себе си.

- Е, Погребаният бог е неговата противоположност.

- Дяволът?

- Небогьт. Или Небог. Може да са повече от един.

- Откъде знаеш всичко това?

- Чувам слухове.

Паркър върна книгата в кутията.

- Искаш ли да я взема? - предложи той.

- Мисля, че да. Достатъчно дълго спазвах обещанието си към Карис. - Тя прехапа устни. - Съжалявам, че животът ѝ е свършил така, сам-сама в гората.

- Не е била сама. Някой е бил с нея - и то човек, който е имал добрината да я погребе и да се погрижи за детето ѝ.

- И смяташ, че е родила момченце?

- Така предполагаме.

- Може би ще бъде по-добре да не го намерите.

- Не съм сигурен, че това е вариант, предвид всичко, което се случва. Има опасност детето да стане поредната жертва на търсенето на тази книга. Надяваме се само, че ще го открием преди другите -например Върней.

- Върней не търси нито детето, нито книгата.

- Откъде си толкова сигурна?

- Върней е мъртъв.

- Защото си го прочела във форумите?

- Не само. Карис се надяваше да го убият, задето е изгубил книгата. Каза, че ако никой не дойде да пита за нея, мога да приема, че Върней е мъртъв. И точно така стана.

- До неотдавна.

- Всъщност да.

- Опазила си добре тайната ѝ.

- Нямах голям избор, но Доби е мъртъв заради това. Какво ще правиш с книгата?

- Още не знам. Едно е сигурно: няма да я държа у дома.

- Звучи разумно. Има ли още нещо, което искаш да знаеш?

- Разкажи ми за вечерта, в която загина Доби.

Палида Морс обикаляше тихите стаи в дома на Холи Уийвър и попиваше детайлите на домашния уют, от който тя винаги щеше да бъде лишена. Представи си как подпалва къщата, за да я изравни със земята.

Как изчаква Холи, баща ѝ и момчето, за да убие всички: първо стареца, а после детето, така че Холи да гледа как издъхват пред очите ѝ.

Морс пропъди въжделенията. Куейл ясно я бе инструктирал само да намери книгата и да си тръгне. Щом я вземеха, можеха завинаги да напуснат тази страна.

Морс влезе в стаята на Даниел Уийвър и отиде право при библиотеката. На втория ред стоеше екземпляр от „Приказките на Братя Грим“ с илюстрации от Артър Ракам, издание на „Констабъл“ от 1909 година. Нямаше екслибрис от вътрешната страна на корицата, но празните страници бяха там, а и не се виждаше друга такава книга. Годината обаче не беше същата и някой беше добавил нова приказка, написана на ръка и старателно илюстрирана.

Чу се звук от приближаващи автомобили и в прозореца светнаха фарове. Семейство Уийвър се прибираха. Морс взе книгата, без да бърза, мина през кухнята и излезе през задната врата, като натисна копчето на дръжката, за да заключи отново след себе си. Беше действала много внимателно, така че беше слабо вероятно Уийвърови да забележат нахлуването ѝ в дома им.