Джон Коннолли - Жената от леса

Били не искаше да се връща сам през гората. Не искаше да задейства алармата и ченгетата да долетят, след което баща му да го вади под гаранция и за пореден път да му обяснява, че е направил и себе си на идиот, и цялото си семейство. И още по-лошото - ако междувременно се появеше Паркър барабар с онзи негър?

Майната му.

Каза си, че очите му сълзят от бензиновите изпарения, докато заливаше колата с тубата, а после напои един парцал, запали го и го хвърли върху капака; докато пламъците се разгаряха и покривалото стана на пепел, докато огънят обхващаше цялото купе, докато стъклата се пръскаха и боята ставаше на мехури, докато гумите се топяха и резервоарът пламна, докато в нощното небе се вдигаха черен дим и искри.

Докато колата гореше, а заедно с нея и цялото му бъдеще.

- Британец? - попита Паркър.

Лейла Патън описваше клиентите, минали през заведението вечерта, преди Доби да загине. Бяха предимно местни, но имаше и неколцина непознати. Не беше нещо необичайно. Кадилак беше встрани от главния път, но много хора предпочитаха малките шосета пред магистралите. Както казваше Нийл Йънг: там се срещат интересни хора.

Да, британец - потвърди Лейла. - Всъщност англичанин.

Натърти на това. Беше почти смешно. И друг път сме виждали туристи.

Е, често са заблудени, но минават оттук.

- Опиши ми го.

Вече казах всичко това на Хилик, но той не обърна особено внимание.

- Пробвай да кажеш и на мен.

- Хубаво де, беше около метър и осемдесет висок. Добре облечен - в кадифе и туид, копринено шалче. Напомняше ми на главния актьор от онзи стар филм за близнаците гинеколози.

Паркър се сещаше.

- Имаше кафяви очи - продължи Лейла - и носеше червени кръгли очила. Запомних го, защото четеше поезия, докато се хранеше. В Кадилак рядко се вижда някой да чете поезия, независимо дали се храни.

- Кафяви очи? Сигурна ли си?

- Да. Обикновено не забелязвам такива неща, но очилата му бяха много странни. Привличаха погледа.

Нямаше съмнение, че това беше англичанинът, Смит Две, въпреки разминаването в цвета на очите. Онзи в „Мечката“ беше синеок, но това лесно се постигаше с цветни лещи. Червените очила също бяха избрани нарочно. Достатъчно беше да смени лещите, да захвърли очилата и да среше косата си по друг начин, така че дори наблюдателната Лейла Патън да не може да познае мъжа, влязъл в ресторанта на Доби в онази тиха пролетна вечер, за да почете стихове, докато...

Това беше въпросът. Защо му беше да се показва? Защо да рискува?

- Имаше ли жена с него?

- Не, беше сам.

- А на някоя друга маса? Много бледа? С платинено руса коса? Очи като белина във вода?

- Пфу. Не. Не си спомням такава.

Възможно ли бе жената да е претърсвала фургоните, докато англичанинът е наглеждал заведението, в случай че Доби реши да се прибере по-рано и да остави персонала да затвори? Или е искал да огледа добре онзи, който е попречил на кроежите му, който е предложил помощ и подслон на Карис Ламб, без да очаква нищо в замяна, и който накрая щеше да заплати за сторената добрина с живота си? Паркър клонеше към второто. Това беше същият импулс, който беше довел англичанина в „Голямата изгубена мечка“. Беше любопитен, но нагъл. Каквато и да беше професията му, вършеше я твърде отдавна. Беше станал непредпазлив и самодоволен.

- Той е - каза Паркър.

- Какво имаш предвид?

- Той е убил Доби, вероятно и Естер. Жената, която се е опитала да те отвлече, пътува с него.

- Откъде знаеш?

- Защото съм ги виждал. В момента търсят книгата в Мейн и убиват наред по пътя си.

- Значи са се опитали да ме похитят, защото съм видяла мъжа в ресторанта?

- Ти ли го обслужва?

- Не, Корби.

- А кой друг беше на работа онази вечер?

- Карлос, готвачът.

- Но тях никой не ги е нападал?

- Не, иначе щях да разбера.

- Кой беше любимецът на Доби? Кого харесваше най-много измежду служителите си?

- Не знам. Това си беше Доби. Държеше се еднакво с всички ни.

Сигурна ли си?

Беше добър с всички ни. Просто си беше такъв.

Лейла...

Тя се предаде.

- Добре де, аз бях. Аз се разбирах най-добре с него. Свирех. Четях книги. Гледах стари филми. Грижех се за майка си. Доби ме харесваше. Имаше ми доверие. Понякога, след като затворехме, пиехме по бира, Доби палеше джойнт и просто си говорехме. Какво общо има това?

- Това забелязваше ли се отстрани?

- Не знам.

Паркър обаче знаеше, че отговорът е „да“, или поне за човек като англичанина.

- Вероятно са заплашили Доби, че ще наранят Естер, ако не им помогне - обясни той. - Предполагам, че са казали същото и за теб.