Джон Коннолли - Жената от леса

- Имаш ли някое местенце близо до града, където можеш да отидеш за няколко нощи? - попита Морс. - Възможно е Паркър да се вразуми, като види, че нещата са излезли извън контрол, и двамата с баща ти да постигнат споразумение в твоя полза. Аз и господин Куейл нямаме интерес ситуацията да се утежнява. Искаме само вниманието на Паркър да бъде отклонено. Стига да не ни споменеш пред някого, повече никога няма да чуеш за нас. - Тя го погледна изразително. -Излишно е да ти казвам, че така ще бъде най-добре.

Били схвана посланието, но беше готов да го пренебрегне. Ако Паркър поискаше главата му, можеше да се откупи с това, което знаеше за Куейл и Морс. Но засега тя беше права: най-доброто решение би било Били да се сниши за няколко дни и да изчака развоя на събитията. Все някога щеше да се наложи да каже на стареца какви ги е свършил. Може би така щеше да бъде най-добре, защото баща му имаше влиятелни адвокати и ако те се намесеха, Паркър щеше да отстъпи и да потърси компромис.

- А парите ми? - попита той.

- В жабката са.

Били я отвори. Вътре имаше плик с петдесетдоларови банкноти.

- Хиляда долара - каза Морс. - Не е зле като за една вечер.

Били почувства как светът става малко по-хубав.

- Управлявам една сграда в Обър - каза той. - Сега е свободна. Мога да остана там, ако спрем да си купя малко храна и бира.

- Звучи добре - съгласи се Морс.

Паркър успя да хване късния самолет за Бостън в последната минута и дори да се обади на Боб Джонстън в Портланд, преди вратите да се затворят. Джонстън се занимаваше с търговия с редки издания в Мънджой Хил, както и с реставриране и подвързване на стари книги. Беше малко антисоциален, като повечето хора, работещи в специализирани пазарни ниши, но като се имаше предвид по какъв въпрос го търсеше Паркър, това беше предимство. Каза му, че ще мине след единайсет, а Джонстън отвърна да не бърза, защото бездруго никога не си ляга преди един.

Паркър пъхна кутията под седалката пред себе си, без да я отваря. Нямаше никакво желание да гледа съдържанието ѝ.

Били и Морс спряха в един магазин, за да купят чипс, колбаси, хляб, мляко и бира. Дори да ѝ се бе сторило, че това е доста храна за сам човек, Морс не отбеляза нищо. После продължиха към Обърн. Били я помоли да спре отзад, за да не го види някой, че влиза в сградата. Зарадва се, че прозорците на горния етаж са тъмни, дори без издайническа светлина от телевизора. Може би Хеб Колдикът беше заспал... или умрял. И двата варианта устройваха Били, но вторият беше далеч по-добър.

Той слезе от колата. Морс вървеше зад него с втория плик с покупки. Били отключи.

- Оттук ще се справя и сам - каза той и се обърна, а Морс го застреля в лицето.

Холи Уийвър се събуди от звъна на мобилния си телефон. Беше полегнала с намерението само да вдигне крака за малко, да погледа телевизия и може би дори да почете книга, но умората и мекото легло бързо я надвиха.

Сънят ѝ не беше спокоен. Гнетеше я чувството, че някой е влизал в дома ѝ. Сигурна беше, че е заключила задната врата и с двете резета, просто защото винаги го правеше, но после, когато я провери, само едното беше на мястото си. Баща ѝ твърдеше, че дори не я е доближавал. Освен това бе усетила странна миризма в къщата, като че ли някой беше влачил умряло животно из стаите.

Холи се почуди дали някога ще намери покой. Той ѝ беше отнет в мига, в който Карис Ламб издъхна. Ето че сега телефонът ѝ звънеше, а единственото, от което се нуждаеше, беше малко спокоен сън. Погледна екрана: беше Дидо Мълис. Дидо беше някогашната ѝ зълва и още стоеше в списъка ѝ с контакти, защото бе единствената роднина на бившия ѝ съпруг, към която Холи хранеше симпатии, и най-вече защото Холи така и не свикна да трие старите номера.

- Дидо - каза тя. - Отдавна не сме се чували.

- Реших, че трябва да знаеш - каза Дидо с пресекващ глас. -Грег е бил намерен прострелян в дома си днес, заедно с приятелката си. И двамата са мъртви.

Паркър пристигна на летище „Лоуган“ и включи телефона си. Имаше съобщение от Мокси Кастин, който го молеше да се обади при първа възможност.

Какво има?

Имам една добра и една лоша новина. Предолагам, че първо искаш да чуеш лошата.

- Давай.

- Някой е запалил мустанга ти.

Паркър се спря насред крачка и човекът зад него понечи да го изругае, но като видя изражението му, реши, че е по-добре да си затрае.

- А добрата?

- Почти сме сигурни кой го е направил.

Оуен и Холи седяха в кухнята. На масата стоеше бутилката „Мейкърс“ и двамата държаха по чаша бърбън в ръка. Както се предполагаше, събитията напоследък се отразяваха на съдържанието на шишето и на дъното му вече беше останал само един пръст от спасителната течност.