Джон Коннолли - Жената от леса

- Знаете кой е, нали? - отговори Луис вместо него.

Двамата бяха обмислили варианта Луис да не идва до къщата предвид обстоятелствата, но накрая пратиха всичко по дяволите.

- Да, знам - отвърна Котър.

- И с какво си изкарва прехраната?

- Да.

- Колко страници тогава смятате да запълните?

Котър схвана намека и прибра бележника.

- Ако се сетите за нещо важно, звъннете ми.

Той подаде визитката си на Паркър, който му благодари за отделеното време, а след това отиде да си бъбри с колегите.

- Май не трябваше да подпалвам пикапа на Били Оушън - рече Луис.

- Можеше само да му свиеш флагчетата.

- Но ефектът нямаше да е същият.

- Така е.

- Ще го потърсим ли?

- Не сега. Късно е и съм уморен.

Телефонът на Паркър иззвъня. Беше пак Мокси Кастин. Понечи да затвори, но размисли и подаде апарата на Луис.

- Мокси е. Би ли видял какво иска?

Луис отговори.

- Какво искаш? Аха... аха. - Той закри микрофона с ръка. -Казва да не правиш нищо, докато не се видите утре сутринта в кантората му. Не иска да свършиш в затвора заради една кола.

- Дай ми телефона.

Луис му го подаде.

- Мокси, искам имената на познатите на Били и списък с всички имоти, които управлява от името на баща си, и ги искам до утре наобед.

Луис продължаваше да чува гласа на адвоката. Този човек не правеше разлика между това дали говори вътре или вън.

- Да - каза Паркър, - разбирам, че този вид информация не е моя работа, но съм ядосан и обиден, и много харесвах колата си. Просто го направи, Мокси.

Той затвори. Последният противопожарен автомобил си тръгна, следван от полицейската патрулка.

- Искаш ли компания? - попита Луис.

- Нямаш ли си по-интересна работа?

- Не и докато не тръгнем да търсим Били Оушън.

- В такъв случай, с удоволствие.

Боб Джонстън работеше бавно с книгата, като внимателно преглеждаше всяка страница. Първоначалното объркване от случайната наглед подредба на буквите и думите постепенно прерасна в безпокойство. Забеляза, че усложненията са по-концентрирани около вложките, въпреки че се откриваха в цялата книга.

Още по-интригуващи бяха илюстрациите. Паркър му беше обърнал внимание на разликите между тези от книгата и еквивалентите им в интернет, но Джонстън гледаше на интернет като на дяволско изобретение, въпреки че той улесняваше работата му, като го спасяваше от необходимостта да контактува с реални човешки същества, които имаха навика да дърпат книгите от рафтовете за деликатните гръбчета и не разбираха защо неговите заглавия струват повече от тези в местната книжарница за употребявани книги или, не дай си боже, в интернет магазините. Затова, вместо да сравнява страниците с екрана, Джонстън изнамери по-късно издание на „Приказките на Братя Грим“ с илюстрациите на Ракам в собствената си колекция и сега двете книги лежаха една до друга на бюрото му, внимателно осветени и разположени така, че да движи лесно лупата и над двете.

Трябваше да признае, че досега не беше срещал такава книга. Видно бе, че литографиите са били променени, за да се отпечатат различните варианти, но никой никъде не споменаваше за такова нещо. Твърде много усилия се искаха, за да се отпечата само един екземпляр с разбъркани букви, особено като се имаше предвид изящната изработка. Всъщност, помисли си Джонстън, колкото повече се взираше, толкова по-ясни ставаха добавените образи и работата му възприе своеобразен ритъм: първоначален прочит, почивка за очите, по-внимателно разглеждане, което неизменно водеше до различен, по-странен резултат:

Рога на едно място, втори чифт очи на друго, торс, опашка.

Тези изображения не бяха дело на Ракам, това бе сигурно. Изглеждаха почти средновековни по изълнение, но лишени от характерната за онзи период плоскота. Някои му бяха почти познати: на заден план зад Румпелщилцхен се мъдреше същество, което Джонстън би могъл да вземе за бик, ако не беше яркият му цвят. Сега, на повече светлина, наситеното синьо и чудноватите контури ставаха по-забележими. Звярът имаше глава на бик с остри, жълти рога, но кожата му беше люспеста и ходеше изправен на задни крака.

Илюстрацията не даваше мира на Джонстън. Подобно на много антикварни книжари, той беше натрупал доста знания по различни въпроси, често по-задълбочени, отколкото показваше, но по-повърхностни, отколкото му се искаше. Също както човек с бегли интереси към голямото изкуство би могъл да разпознае „Мона Лиза“ или „Давид“ на Микеланджело, така Джонстън познаваше редица шедьоври от различни епохи, стилове и изразни средства. Беше виждал някъде синия бик - по-точно, синия демон, - но в не толкова отвлечен контекст като детска приказка. Разгледа отново изображението под лупа. Околните сенки все повече избледняваха и то се превръщаше в основния фокус на илюстрацията, измествайки по-традиционните аспекти на гения на Ракам. Пъкленият интернет скоро разкри първоизточника: енорийската църква „Света Богородица“ във Феърфорд, Англия.