Джон Коннолли - Жената от леса

- Защо смяташ, че има нещо общо с Даниел? - попита Оуен, макар да не можеше да повярва, че влиза в ролята на скептика. Просто трябваше да попита.

- Грег беше кретен, но дори аз не съм искала да го убия, а имах повече основания от другите. Докато с Дидо още поддържахме връзка, тя ми каза, че Грег бил бесен, като научил за Даниел. Ако не греша, думите му били, че в моята утроба и плевел не може да порасне.

Оуен навлажни устните и езика си с бърбън, надявайки се усещането да се задържи по-дълго.

- Никога не съм го харесвал.

- Казвал си ми го само около хиляда пъти. Включително в деня на сватбата - преди и след венчавката.

- Опитвах се да те спася от самата теб.

Тя го хвана за ръка.

- Знам, но бях влюбена в него.

- Почти колкото той в себе си.

Холи трябваше да признае, че е прав. Грег Мълис живееше така, сякаш целият свят е направен от огледала.

- И имаше голяма уста - добави тя. - Може да е изтърсил нещо за утробата ми и някой да го е запомнил.

- А защо са отишли при него, вместо да дойдат тук?

- Не знам... може би за потвърждение? А може и вече да са били тук.

- Кухненската врата?

- Да, и не само: къщата мирише странно, изглежда ми странно.

- Да се обадим вече на Кастин?

- Това е първото нещо, което ще направим сутринта - отвърна Холи. - Единственото по-лошо от това да ми вземат Даниел е някой да го нарани.

Оуен се изправи.

- Мисля, че двамата трябва да отидете в мотел. Плати в брой и не вземай колата си. Ще повикам такси и ще ви следвам известно време, за да се уверя, че никой не ви наблюдава.

Холи не възрази, само попита:

- Ами ти?

Оуен сви рамене.

- Аз имам щанга за смяна на гуми. Винаги ми се е искало да я използвам за нещо друго.

Паркър се обади на Луис, когато му оставаха още двайсетина минути до Портланд, и се уговориха да се срещнат при Боб Джонстън. Изкушаваше се да се прибере направо вкъщи, но трябваше Джонстън да погледне книгата, а и бездруго нямаше какво да направи за мустанга. Разбира се, много му се искаше да намери Били Оушън, въпреки предупрежденията на Кастин да не прави нищо прибързано, което кънтеше на кухо дори в устата на адвоката.

Луис вече беше пристигнал. Паркър паркира зад него и щом Луис се качи на пътническото място, му разказа всичко, което беше научил от Лейла Патън, включително за страха ѝ от книгата.

- В кутията ли е? - попита Луис.

- Искаш ли да я видиш?

- Не.

Двамата пресякоха улицата и натиснаха звънеца на Боб Джонстън. Той ги пусна да влязат и те се качиха по отрупаните с книги стълби, покрай стаите, пълни с библиотеки и кашони, и работилницата за подвързии и печат, докато стигнаха най-горния етаж. Тук имаше още книги, както и малка кухня, спалня и дневна, в които живееше Джонстън. Не поддържаше магазин, но клиентите можеха да идват тук след предварителна уговорка. Малцина обаче го правеха, а още по-малко бяха тези, които повтаряха, защото Джонстън смяташе, че ако добрият автор е мъртвият, то добрият клиент е далечният. Той представляваше върлинеста особа, любител на жилетките и чехлите, с рижа, биеща вече на сива коса и лице, което сякаш беше образувано от досадни бръчки. Паркър беше купувал книги от него в миналото, предимно за подаръци. Бяха му го препоръчали от „Карлсън и Търнър“ -антикварната книжарница по-надолу по булеварда, въпреки че го бяха изпроводили с вида, с който генерали изпращат войник на мисия, от която има малки шансове да се върне.

Джонстън кимна на Луис, взе кутията от Паркър и я занесе на бюрото, отрупано със стари фактури, лампа, лупа и едноока препарирана котка.

- Препоръчвам да използвате ръкавици - каза Паркър.

- Защо?

- Жената, която ми я даде, ме предупреди, че от докосването ѝ призлява.

- Това е просто книга с приказки.

- Не, не е.

Въздишката на Джонстън ясно издаваше характерната му толерантност или липса на такава към хапльовците на този свят, но все пак порови в чекмеджето и извади чифт бели платнени ръкавици.

- Ако сега затанцува като в мюзикъл, ще трябва да си поговорим - каза Луис.

Джонстън му се намръщи или по-точно бръчките на бездруго смръщеното му чело се врязаха още по-дълбоко.

- А с какво се занимавате вие? - попита той.

- Стрелям по хора - обясни Луис.

Паркър и друг път беше забелязвал, че Луис обича да се забавлява, експериментирайки с откровеността си.

- Аха - отвърна Джонстън, докато надяваше ръкавиците. -Приемате ли поръчки?

- Сключвам договори.

- Все тая.

- Не точно.

- Жалко. Имам списък.