Джон Коннолли - Жената от леса

- Не мога да изгубя Даниел.

- Ще видим какво можем да направим, за да не се стигне дотам.

Той стана, Холи Уийвър - също.

- Сега какво следва? - попита тя.

- Ще преспите тук през нощта, а Луис ще остане с вас. С него ще бъдете в безопасност. По-късно може да го сменя, за да си почине, но ще се учудите колко малко почивка му е нужна. Междувременно Мокси ще обмисли най-добрия начин да започне преговори с полицията. Може би е добре да говорите с Даниел още тази вечер, защото социалните ще се намесят почти веднага. Възможно е, дори е много вероятно, синът ви да бъде настанен в приемно семейство за известно време.

Паркър нарочно използва думата „син“. Знаеше, че Мокси ще прави същото през цялото време. Неговата работа беше да убеди съдията, че никой няма да има полза, ако откъснат Даниел Уийвър от тази жена и баща ѝ или ги хвърлят в затвора. Мокси сигурно вече си беше осигурил помощта на детски психолог и специалист по семейно право.

Само заради една издялана звезда.

- А баща ми? - попита Холи.

- Ще се обадя на Джулия Ханкок, но инстинктът ми подсказва, че щом двамата със сина ви вече сте на сигурно място, трябва максимално скоро да се обадим в полицията. Ще им кажем, че сте съгласна да разкажете всичко, което знаете за Карис Ламб, но се тревожим за баща ви и се нуждаем от незабавната им помощ за издирването му.

- Сигурна съм, че нещо му се е случило.

- Възможно е.

- Той е най-сигурният човек, когото познавам. Обажда се, ако ще се забави на връщане от магазина.

- Ако са го отвлекли, нямат интерес да го нараняват. Ще им бъде нужен като лост.

- За да стигнат до Даниел ли?

В тази жена нямаше никаква хитрина и притворство.

- Не мисля, че някога са търсили Даниел - каза той. - Всъщност търсят една книга, която Карис е откраднала.

Колелцата в главата ѝ веднага се завъртяха.

- Снощи е била открадната една книга от стаята на сина ми. Беше на Карис.

- Тя не е тази, която им трябва. Приличала е на нея, но нищо повече.

- А къде е тази, която търсят?

- На друго място. Но ако са хванали баща ви, много важно е да продължат да мислят, че вие знаете къде е оригиналът.

- С кого ще се свържат?

- Може и с вас, но по-вероятно е да потърсят Мокси или мен.

Баща ви вече им е казал каквото знае или те сами са се досетили. И знаят, че сте защитени.

Холи Уийвър отпусна глава в ръцете си и дълго стоя така. Паркър не беше сигурен, че е виждал по-нещастно същество.

- Може ли да ви питам нещо? - каза тя накрая.

- Разбира се.

- Защо ни помагате?

- Мокси го прави за мъртвите.

- А вие?

- Мокси ми плаща.

- Това не е отговор. Четох за вас. Вие не работите само за пари.

- Да кажем тогава, че го правя за живите. Мъртвите оставям на другите.

Една сива фигура ходеше напред-назад като пленено животно в гората зад дома на Уийвър.

А от сенките го гледаше призракът на дете.

Паркър напусна хотела през задния охранителен вход, водещ направо към паркинга. Ръмеше ситен дъжд, който замъгляваше уличните светлини и покриваше колите с патина от влага.

Паркър се замисли за Боби Оушън, който трябваше да погребе единственото си дете, и то защото му беше завещал собствените си предразсъдъци. Смъртта му щеше само да утежни злобата на бащата. Що се отнася до Луис, Паркър се съмняваше, че загубата на Били ще го разстрои прекомерно. Съвестта на Луис беше мъгляво понятие, пребиваващо предимно в дрямка. Луис щеше да приеме кончината на Били като неизбежно следствие от решението му да парадира с невежеството си и да ползва слабите като изкупителни жертви за собствените си комплекси. Според него Били трябваше да знае, че действията му рано или късно ще привлекат вниманието на някого, чиято търпимост към подобни деяния е обратнопропорционална на капацитета му за възмездие.

Насилието предизвикваше насилие, а непремерените думи разпалваха диващина.

Но какво можеше да каже Паркър за самия себе си? Той често бе склонен да използва строгите си морални съждения като оправдание за яростта си. Макар и притъпена, болката не си отиваше. Можеше да спаси други от такова страдание, като действа от тяхно име или извоюва правда, но знаеше, че един от мотивите му е да подхранва собствената си ярост, без да го гризе съвестта.

Той изтри дъжда от лицето си и от мрака на паркинга изплува призрак. Англичанинът вече не приличаше на човека, когото Паркър беше описал в полицията в Огъста. Косата му беше по-сива, очилата -нови, а очите зад тях отново бяха кафяви. Брадата му беше пораснала и той леко накуцваше на левия си крак. Всяка от промените беше незначителна, но взети заедно, правеха човека неразпознаваем.