Джон Коннолли - Жената от леса

Паркър не се хвана на въдицата, но мислено си отбеляза името на жената: Морс.

- Относно пергаментовите вложки - каза той. - Какво представляват?

По никакъв начин не намекна, че знае за по-мащабното произведение, на което принадлежат.

В очите на Куейл проблесна непозната светлина, като проблеснали пламъчета в тинести езера.

- Карти или части от тях.

- За скрито съкровище?

- Нещо подобно.

- Много хора загинаха заради тях.

- Представа си нямате. Та къде е книгата?

- На сигурно място. За разлика от вас.

Куейл махна пренебрежително с ръка.

- Не по-сигурно от това, на което е Оуен Уийвър. Можете да се обадите в полицията, но те няма да намерят никаква връзка между мен и тези убийства, освен че в Индиана е забелязан човек, с когото имаме някаква бегла прилика. Аз съм юрист, господин Паркър. Знам за какво говоря. Но междувременно Оуен Уийвър ще бъде мъртъв, дъщеря му и синът на Карис Ламб скоро ще го последват. Ще продължим с всички, които имат някакво значение за вас или за вашите приятели, докато не остане никой, който да изрича името ви. И всичко това няма да промени бъдещето, защото рано или късно книгата ще бъде намерена. Търся я отдавна и никога не съм бил толкова близо. Мога да почакам още малко. Търпелив човек съм. Но вие нямате място за преговори. Вече видяхте на какво сме способни. Не добавяйте и собственото си дете към списъка с мъртъвци.

При тези думи всички колебания, които Паркър бе имал относно убийството на Куейл, изчезнаха. Каквото и да се случеше в идните часове и дни, рано или късно щеше да намери Куейл и Морс и да сложи край на живота им.

- Е - каза той, - как ще го направим?

Куейл си тръгна пръв, без да се притеснява, че обръща гръб на Паркър. Щом излезе навън, пред заведението спря кола и той се качи на пътническото място. Когато Паркър стигна до тротоара, колата вече беше свила по улица „Форест“ и се скри в мрака на нощта.

Паркър се обади първо на Луис и изчака да се дръпне встрани от Холи и сина ѝ, преди да го осведоми за последните събития.

- Точно както си мислех - каза той. - Куейл пет пари не дава за момчето. Иска само книгата.

- Ще му я дадеш ли? - попита Луис.

- Имам ли избор? Сделката е ясна: книгата срещу Оуен Уийвър.

- Без полиция.

- Без полиция. Каза, че ако мернат сирени, жената ще убие Уийвър. Освен това ни даде само час, така че нямаме време за външна помощ.

Което, ако не греша в броенето, означава, че оставаме ние

двамата.

- Куейл ми каза да отида сам.

- И какво от това?

- Обади се на Мокси. Кажи му отново да премести жената и детето - за всеки случай. С теб ще се видим в „Ин“.

После се обади на Боб Джонстън и му каза, че отива да си вземе книгата.

- Още е на части - отвърна книжарят.

- Тогава я зашийте.

Паркър затвори телефона, но не се върна в колата си. Пресече улицата, качи се в единственото такси на стоянката и помоли шофьора да пообикаля из улиците, като постепенно се насочва към Ийст Енд. През цялото време се оглеждаше назад, но не видя опашка. Не искаше да заведе Куейл право при книгата.

- Тревожите се да не ви следят ли? - попита жената зад волана. Беше дребничка, с бяла коса, а колата ѝ миришеше на някой от онези парфюми, на които никой не слага защита срещу кражба. Паркър я беше мяркал и преди в града. На разрешителното ѝ пишеше „Агата Консек“ и изглеждаше достатъчно стара, за да е карала някога файтон.

- Не и докато вие шофирате, надявам се.

- Добре. Просто да знам.

Агата Консек се беше разминала с шпионското си призвание, а може би, като се имаше предвид името ѝ, не беше - защото показа завидни умения. Минаваше на червени светофари, караше насреща по еднопосочни улици, прелиташе напряко по алеите между къщите, като през цялото време не сваляше поглед от огледалото, дори когато направи рязък обратен завой в една задънена улица и пресече две ленти на скорост. Паркър щеше да бъде още по-впечатлен, ако не го беше страх за живота му. Накрая стигнаха до сградата, в която живееше и работеше Боб Джонстън, и той я помоли да го изчака. Никъде не светеше, но Джонстън явно го очакваше, защото отвори вратата още преди Паркър да е натиснал звънеца. Качи се до най-горния етаж и намери Джонстън седнал на бюрото си. Книгата лежеше полуподредена до него, но пергаментовите вложки още стояха отделени.

- Дори не съм се опитвал - каза Джонстън.

- Какво искахте да видя?

- Откъде да започна?

- Боб, нямам време за игрички. Давайте по-простата версия.