Джон Коннолли - Жената от леса

Паркър знаеше, че може да греши, като не се обажда в полицията. За съжаление, друг избор нямаше. Куейл го притискаше и ограничаваше възможностите му. И за миг не се съмняваше, че Куейл и Морс ще искат да се отърват от Оуен Уийвър, преди да изчезнат, дори за кратко. Те щяха да се върнат пак за книгата, може би с други имена и дегизировки, и убийствата щяха да започнат отново.

Паркингът пред хотела беше тъмен. Някой беше счупил основната външна лампа и колата на Паркър тънеше в мрак. Той отвори вратата и забеляза, че вътрешността на колата не светна. Качи се, без да каже нищо.

Дори не продума на човека, легнал неудобно на пода между седалките и покрит с одеяло, с пистолет в ръка.

Куейл се обади на Паркър, докато шофираше към Пискатакуа, както беше инструктиран.

- Взехте ли книгата?

- Да.

- Тогава си запишете този пощенски код.

Паркър го повтори и го въведе в джипиеса на колата, който веднага изчисли маршрута и го насочи към Уотървил.

- Има ли някого в колата с вас? - попита Куейл.

- Не, но съм стар и недочувам.

- Не се правете на хитър, ако искате да ви върнем Оуен Уийвър жив.

- Ако Оуен Уийвър умре, никога няма да видите книгата.

Куейл затвори, а Паркър продължи на северозапад. Уотървил беше на малко повече от час път от Портланд. Ако предполагаше вярно, това щеше да бъде само първата от поредица от спирки. Почти сигурен беше, че никой не го следи, но с наближаването си до Уотървил вероятно някой щеше да се залепи за него - Куейл или Морс, в зависимост от това кой стоеше при Оуен Уийвър. Поне така би направил самият Паркър, също както би поставил подслушвателно устройство в колата, с която пътуваше. Засега не можеше да знае дали вътре наистина имаше бръмбари и затова си мълчеше. Не искаше да издаде присъствието на Луис. Куейл можеше да има подозрения, но ако всичко минеше както трябва, те щяха да си останат само подозрения.

Паркър пусна радиото, намали звука и остави в колата да се лее британска електронна музика от осемдесетте, без да обръща внимание на тихото, измъчено стенание отзад.

Паркър вече беше в покрайнините на Уотървил, когато телефонът иззвъня отново.

- Слезте от магистралата на шосе 104 към града - каза Куейл.

Паркър се подчини. Куейл остана на телефона, като го инструктира да спре срещу „Макдоналдс“ на главната улица. От двете страни на улицата и в околните паркинги бяха спрени множество автомобили, включително три-четири пред самото заведение. Паркър изчака Куейл да му даде адрес на улица „Аш“ малко по-надолу. Този път не повтори адреса на глас. Луис, който следеше маршрута на собствения си телефон, трябваше да му се довери. Паркър огледа пътя зад себе си и не забеляза някой да го следи, но поне в една от колите пред „Макдоналдс“ имаше човек: силуетът му се виждаше ясно пред волана. Би дал много пари на някого, за да провери дали онзи е сам. Предположението му се потвърди, когато получи още две обаждания едно след друго, които го пратиха да обикаля из жилищните квартали, докато стигна до една задънена улица в „Бътлър Корт“.

Паркър се напрегна. Чу как Луис се размърда и открехна едната врата, в случай че потрябва. Сигналът трябваше да бъде покашляне от Паркър, но това място не изглеждаше подходящо за размяна или опит за отнемане на книгата. Когато телефонът позвъни отново, Паркър не се учуди. Подозираше, че забавянето е било необходимо, за да може опашката му да продължи нататък.

- Нова дестинация - каза Куейл и нещо в тона му подсказа, че наближават края. Джипиесът показваше час и петнайсет минути до Пискатакуа.

- Хайде тогава - каза Паркър сякаш на себе си.

Даниел Уийвър заспа, унесен от движението на колата. Лежеше в скута на майка си, завит с одеялото, което им даде шофьорът, въпреки че вътре беше топло. Той се представи като Карл, поинтересува се дали температурата в автомобила е добра и им показа шишетата с вода в отделенията на вратите, но иначе почти не говореше. Не че не беше загрижен - непрекъснато ги поглеждаше в огледалото и в очите му се четеше топлина, но не искаше да се натрапва. Колата беше мазда хечбек - чиста, без да бъде луксозна. По радиото свиреше тих джаз.

Когато подминаха Огъста, Холи най-после се престраши да попита къде отиват.

- В Бангор - отвърна Карл. - Там ще бъдете в безопасност.

Вече наближаваха покрайнините на града и той слезе от магистралата. Направи няколко завоя и спря пред две къщи с висока ограда и порта, която се отвори пред тях. На вратата на една от къщите стоеше жена и ги чакаше, докато Карл им помогне да слязат от колата. Даниел беше сънен. На Холи ѝ трябваха няколко секунди, докато осъзнае, че жената има синдром на Даун.