Джон Коннолли - Жената от леса

Паркър се огледа и видя парче стар картон. Нави го на руло и го насочи към пламъците, които вече бяха стигнали до площадката. Стълбището и стените бяха изцяло обхванати от огъня, така че явно нямаше да избягат оттам, ако въобще успееха да се измъкнат.

Картонът се запали и Паркър се върна в стаята, като затвори вратата след себе си. Поднесе пламъка към свинските опашки и те се разтопиха, макар и изгаряйки кожата на Уийвър. От болката съзнанието му се върна. Щом го освободи от стола, Паркър му помогна да се изправи и да стигне до прозореца.

- Ще ви спусна долу - каза Паркър, докато Уийвър се опитваше да стои на един крак и да не допира ранения до земята. - Ще ви заболи, като паднете, но не колкото ако изгорите жив.

Уийвър кимна, но очите му бяха като стъклени. Паркър схвана, че каквото и да става оттук насетне, старецът ще бъде само пасивен участник.

Прозорецът беше залепнал от боята и Паркър разби стъклото с крак. Погледна навън с надеждата да види приближаващи пожарни автомобили като на филм, но едва чуваше сирените в далечината, а може би и това си въобразяваше. Луис още лежеше, подпрян на дървото, но вдигна ръка, за да покаже, че се държи.

Пламъците вече излизаха между дъските на пода, а димът беше толкова гъст, че столът, за който беше вързан Оуен Уийвър, не се виждаше. Паркър разчисти стъклата от дограмата и провеси стареца през прозореца с краката надолу. Спусна го, колкото можеше, за ръцете, докато краката му не стигнаха на около шест метра над земята.

- Пускам ви - каза той. - Опитайте се да свиете крака.

Уийвър обаче висеше безжизнено, със затворени очи и отпусната глава. Паркър го пусна. Старецът се стовари тежко на земята, но като по чудо падна на дясната си страна и спести още една травма на левия си крак.

След секунди го последва и Паркър.

Този път наистина чу сирени.

Даниел остави Холи да спи и излезе от стаята. „Нежният дом“ беше притихнал. Момчето слезе по стълбите, макар да не знаеше къде отива и какво търси. Знаеше само, че трябва да остане сам за малко.

Мъчеше се да проумее това, което бе чул, въпреки че част от него винаги го беше подозирала. Усещаше, че има нещо нередно; зърваше го в погледа на майка си, когато си мислеше, че не я вижда. Да, тя беше неговата майка, но имаше и друга. Тя го беше излъгала, и двамата с дядо Оуен го бяха лъгали, но Даниел не им се сърдеше. Беше само объркан и тъжен, но не и ядосан. Не знаеше защо, но беше така.

Намери стаята за игра и седна сред всичките кукли, игри и пъзели. На стената имаше голяма картина с планина на фона на синьо небе, нарисувана с ярки цветове като в анимационно филмче.

Анимационно филмче, не приказка.

Чу шум от една от кутиите с играчки. Сякаш се беше надявал да стане така и с надеждата си го бе предизвикал.

Звънеше телефон.

Той започна да рови, докато го намери: пластмасов телефон на колелца, напомнящ на онзи, по който му звънеше Карис.

Но тя вече не беше просто Карис. Беше нещо повече.

Даниел взе телефона в скута си, вдигна пластмасовата слушалка и я притисна до ухото си.

- Мамо?

Дженифър гледаше сивата фигура, коленичила между дърветата и говореща с гласа на мъртвата шума.

Беше сгрешила. Мислеше си, че баща ѝ ще даде име на жената и ще ѝ донесе покой, но се случи друго. В тези сетни мигове това вече не беше сянката на Карис Ламб. Карис Ламб беше Преди, но се преобрази от плача на едно дете. После дойде друго.

Дойде Мама.

Щом чу гласа на детето си, което я беше познало, сивата обвивка започна да се разпада на клечки, пръст и прах, които се разнесоха в мрака, докато остана единствено споменът, стаен в сърцето на едно момче.

Даниел затвори телефона. Беше уморен. Вече му се спеше.

Видя Канди на вратата. Не знаеше откога стои там.

- Ела - каза му тя, - ще те заведа при майка ти.

Даниел се поколеба само за миг, после ѝ подаде ръка.

Оуен Уийвър оцеля. Беше получил увреждане на дробовете и щеше винаги да накуцва, но щеше да живее.

Луис също оцеля. Притесняваше се, че основният му полов орган вече никога няма да бъде същият, но лекарите го увериха, че ще му служи толкова добре, колкото и преди, само за кратко ще трябва да му даде почивка. Паркър, който беше изкълчил глезена си, го посъветва да мисли за по-целомъдрени неща. Луис му каза да върви на майната си.

И Ейнджьл оцеля, въпреки че беше станал по-тих и понякога се улавяше, че брои дните си.

По отношение на Даниел Уийвър щеше да има болка, взаимни обвинения, съдебни процеси, решения за попечителство. Мокси Кастин щеше да направи всичко по силите си, за да помогне, и понеже беше изпечен адвокат, никой нямаше да отиде в затвора и Даниел Уийвър нямаше да нарича „мамо“ никоя друга жена освен Холи Уийвър. Приказката за Жената от леса щеше да се слее с местните легенди и като при всички хубави истории голяма част от истината щеше да остане завинаги скрита.