Джон Коннолли - Жената от леса

Мъжът на име Куейл изчезна, а заедно с него и жената на име Морс, въпреки че тя остави следи от кръв подире си - в пряк и преносен смисъл.

Луис наистина я беше уцелил.

Паркър реши засега да прибере единствения пергамент, който беше запазил от книгата, в сейф, поне докато Боб Джонстън установеше произхода му.

Накрая Паркър се срещна със специален агент Едгар Рос и му разказа почти всичко, което знаеше за Куейл и тайнствените пергаменти. Направи го с известна неохота. Веднъж Рос беше пратил частен детектив, който да следи Сам, дъщерята на Паркър. Паркър още не беше разбрал защо, но за момента предпочиташе да не издава, че знае за случая.

Затова нямаше пълно доверие на Рос.

Всъщност никога не бе имал.

Главният Бакер седеше в библиотеката на Колониалния клуб и пиеше уиски.

Мислеше.

Тревожеше се.

Куейл и Морс бяха изчезнали. Не се бяха възползвали от помощта му, а бяха избрали маршрут през Мексико, което говореше за известна липса на доверие. Въпреки сведенията, че Морс е била ранена в сблъсък с Паркър, видно бе, че Куейл се е сдобил с фрагментите от шибания си, скъпоценен Атлас.

Главният Бакер беше посветил много време и енергия на опити да осуети търсенето на Погребания бог. Усилията му бяха подкрепени и от други Бакери, които също като него искаха да се запази досегашното статукво. Имаха богатство, власт и влияние, които щяха да предадат на следващото поколение: стара кръв в нови съсъди.

Но ако Куейл не беше умопобъркан и Атласът наистина беше способен на това, което той твърдеше, светът вече се движеше към нов ред и границите му се разместваха, за да се подготви за идването на Небоговете и войната със Старото. Бакерите нямаше да бъдат пощадени. Никой нямаше да бъде.

Освен ако не намереха начин да спрат Куейл.

Били Стоунхърст беше погребан в една ясна сутрин сред цветя, птичи песни и пролетно възраждане, когато никой млад човек не бива да ляга в земята. Имаше хор, имаше стиснати ръце и съболезнования за опечалените родители. След това бяха поднесени напитки и бюфет в една зала в Южен Портланд, недалеч от гробището. По време на приема майката на Били неведнъж удари мъжа си по лицето. После си тръгна и повече не се върна.

Две седмици по-късно Боби Оушън обяви оттеглянето си от бизнеса и се зае да разпродава компаниите си. След още две седмици двамата с жена му съобщиха официално за раздялата си. По това време той вече беше поставил, в памет на сина си, началото на Фондация „Уилям Стоунхърст“ за американски идеали, която скоро щеше да се съюзи с Американската партия за свобода, Американското възраждане, Съвета на консервативните граждани и Института за национална политика, както и с други организации, борещи се за власт на белите.

Боби Оушън се беше превърнал в олицетворене на омразата.

Паркър се натъкна на Гордън Уолш след един филм в „Никелодиън“. Уолш беше с жена, която Паркър не познаваше, и беше махнал халката си. Представи я като Джесика, без да споменава други подробности. Двамата с Паркър излязоха пред киното, за да я изчакат, докато отиде до тоалетната. Разговаряха за първи път след злополучното задържане на Паркър в Огъста.

- Исках да ти се извиня, че те нарекох кучи син - каза Уолш. -Вярно, понякога наистина си кучи син, но не мисля, че е най-съществената ти черта.

- Трябва да започнеш да печаташ поздравителни картички с този текст.

- Имам и други. Но ще добавя и него.

- Разбра ли какви ги върши Боби Оушън?

- Това с крайно дясната политика ли? Да. Не че се изненадах.

- Не е хубаво.

- Не е. - Уолш подуши нощния въздух. - Усещаш ли нещо?

В този момент Джесика се присъедини към тях.

- Какво да усещам? - попита Паркър.

Уолш сложи лявата си ръка на рамото му, а с дясната посочи към булевард „Къмършъл“, морето и един паркинг, по който още личаха следи от пожар.

- Дъх на пушек - каза той. - Не биваше да позволяваш на Луис да запали пикапа.

Паркър за миг онемя.

- Прав си - каза той накрая.

- Така ли?

- Не трябваше да оставям чернокож мъж да се разправя с расист. Трябваше сам да го направя.

Авторите на главоблъсканиците в лондонския „Таймс“ много се гордееха с работата си и рядко канеха или търпяха външна намеса. Нужни бяха много увещания, намеса на агент от Федералното бюро за разследване и обещания за редица дребни услуги за компанията майка -както и за самите автори, - за да допуснат вмъкването на няколко специални думи в кръстословицата от 30 март. Въпреки това решението беше изпълнено с голямо недоволство, защото на следващия ден щеше да се наложи да се извиняват на зорките си читетели, хвърляйки вината върху мистериозен, безименен стажант.