Джон Коннолли - Жената от леса

Джонстън разтвори книгата на илюстрацията към „Жабокът принц“ и я подаде на Паркър.

- Няма проста версия - каза той. - Освен ако вие не можете да ми обясните промените.

Паркър веднага разбра за какво говори. Гобленът на стената отново беше незабележим, съществото с глава на бик беше изчезнало. Той прелисти към други илюстрации, включително „Белоснежка и Червенорозка“, като резултатът беше същият. Добавените фигури, които преди се откриваха в литографиите, вече не бяха там.

- Няма ги - каза Джонстън. - До една. И това е само предястието. Вижте какво следва. - Той показа на Паркър третия пергамент, дълъг около петнайсет сантиметра и два и половина широк. -Това беше скрито с гърба на книгата. Предполагам, че е от същото време и произход като другите две.

- Отворихте ли го?

- Празно е... или поне така изглежда.

- Боб...

- Вижте, не мога да бъда сигурен. Отначало си мислех, че виждам вените на животното, защото при смъртта кръвта се събира в кожата. Освен това естествените жилки на пергамента често напомнят на топографски линии. Реших, че сигурно съм ги гледал прекалено дълго и трябва да си дам почивка. Но когато се върнах, те още си бяха там: реки, острови, брегове.

Той разгъна листа и намести лупата и светлината.

- Виждате ли?

Паркър веднага се увери, че Джонстън е прав. Линиите бяха много бледи, но не произволни. Те потвърждаваха това, което Куейл му беше казал: че са части от карта.

- Ако това е някоя държава, то аз не я познавам - каза Джонстън.

Паркър се отдръпна от бюрото.

- Защо е бил скрит?

- Защо хората изобщо крият разни неща? Някой не е искал да бъде намерен, но не му е пукало дали ще се изгуби. Може да го е скрил набързо. Шевовете на гърба не бяха идеални, но ако подвързията беше подсилена, можеше въобще да не го забележа. Може би другите два пергамента са по-маловажни или са непълни без този. Нали се сещате: някой намира книгата, взема видимите страници, изхвърля останалото, но пак не получава цялата информация.

Макар времето да го притискаше, Паркър се замисли. Почуди се какво ли всъщност знае Куейл за книгата и нейното съдържание. Виждал ли я е някога? Колко подробни са били описанията? Съдейки по споделеното от Карис Ламб, човекът, от когото я бе откраднала, я бе търсил с години, и не беше единственият. Знаел ли е Върней, че има три фрагмента, или е смятал, че са само два? Важеше ли същата заблуда и за Куейл?

Изведнъж Паркър получи преднина.

- Но какво е това нещо? - попита реторично Джонстън, докато внимателно движеше облечените си в ръкавици длани по корицата като слепец, търсещ брайлово писмо. - Тези фрагменти не са от пергамент. Някаква кожа е, но не гори. По-точно гори, но не изгаря.

- Как така?

- Самореставрира се. Направих едно парченце на въглен, но след час то пак си беше същото. - Джонстън свали очилата си и разтърка очи. - Трябва да призная, че не съм спал много, откакто ми я донесохте. Наруши почивката ми, но възбуди интереса ми. Искам да науча повече.

- Нали знаете какво казват за любопитството?

- Да виждате котки наоколо?

- Само една препарирана.

- Е, тя умря, но аз съм жив и здрав. Любопитството не ми е навредило.

- Засега.

- Засега - съгласи се Джонстън. - Ако не възразявате, ще продължа да изследвам въпроса.

- Не мога да ви оставя книгата и вложките. Може повече никога да не ги видите.

- Те не са ми нужни. Когато се опитах да направя копия, добавените образи не се възпроизведоха, но успях да копирам поне екслибриса.

- В такъв случай научете каквото можете, но без да привличате внимание.

Джонстън го изпрати до улицата.

- Може ли да попитам какво ще правите с нея?

- Ще я разменя за един живот.

- Звучи опасно. Ще вземете ли приятеля си Луис със себе си?

- Да.

- Вероятно така е по-добре. Кажете му, че не се шегувах за списъка, ако си търси работа.

- Той почти се пенсионира.

- Е, ако му доскучае тогава.

Паркър започваше да се тревожи за Боб Джонстън и мислено си отбеляза да не го ядосва.

- Ще му предам.

- Ще ви бъда признателен.

Докато Паркър се качи в таксито, вратата се беше затворила и всички лампи бяха угаснали.

Доказателството, че Оуен Уийвър е жив, дойде на телефона на Холи, докато Паркър още беше при Боб Джонстън. Беше кратко, но потвърждаваше, че баща ѝ още диша, макар да ѝ се стори измъчен, както сподели с Луис. Мокси вече беше изпратил шофьор, който да премести Холи и Даниел на друго място, но Паркър го беше инструктирал да не казва на Луис къде ще ги заведе. Ако нещо се объркаше и се окажеше, че Куейл не лъже за намеренията си, Паркър не искаше нито той, нито приятелят му да разполагат с информация, която би могла да изложи майката и детето на риск.