Джон Коннолли - Жената от леса

- Ако това е вярно - каза тя накрая, - вие ще спрете ли тези хора?

- Да.

- Това не е ли работа на полицията?

- Понякога аз се справям по-добре.

Лейла го премери с поглед и той като че ли не отговори на изискванията ѝ. Паркър не го прие лично.

- Сам?

- Имам на кого да разчитам за помощ, когато се наложи.

- И досега налагало ли се е?

- От време на време.

- Сигурно можех да ви проверя в „Гугъл“, но мразя да го правя. Тръпки ме побиват от него.

- Съгласен.

- Ако все пак ви бях потърсила в нета, щеше ли да ми хареса това, което щях да намеря?

Тя вече го гледаше в очите. Паркър беше сигурен, че има какво да му каже.

- Надявам се. Може би не всичко, но по-голямата част - да. Дори аз не съм възхитен от всичко, което съм вършил.

Когато заговори отново, гласът ѝ беше толкова тих, че вятърът едва не отнесе думите ѝ, преди да стигнат до Паркър.

- Страх ме е, че тя ще се върне.

- Коя?

- Жената, която се опита да ме нарани.

- Тя ли го каза?

- Тя нищо не каза.

- Но...?

Патън сбърчи нос като малка животинка, надушваща хищник.

- Миришеше гадно - не като човек, който не се е къпал, а отвътре. Сигурно не разбирате какво имам предвид. Не го обяснявам добре.

Паркър се приближи.

- Будите се нощем и усещате миризмата ѝ, като че ли е в стаята при вас - каза той. - Когато сте потисната или уплашена, я усещате в храната си. Долавяте следи от нея в разваленото мляко, отворените канали, прегазените животни по пътя.

- Да. Точно така е. Ще се махне ли някога?

- Не, не и ако ви е докоснала. Ще остане.

- И какво прави човек тогава?

- Надява се да премахне източника ѝ от света и се научава да живее със спомена. - Паркър се усмихна. - Какво ще кажете за това: ако ми отделите малко време, аз ще говоря. Ще ви разкажа за себе си и откъде знам тези неща. Когато приключа, ако още не ми вярвате, ще си тръгна и повече няма да ви безпокоя. Ще си хвана самолета на изток и ще намеря друг начин да спра това, което се случва. Няма да ви замесвам, но...

Той не довърши изречението си.

- Но аз вече съм замесена, нали? Това щяхте да кажете.

- Да.

- И онази жена ще се върне, нали?

- Възможно е. Вие сте или пропуск и ще се върне, защото се налага, или просто обича да го прави и ще се върне, защото ѝ харесва. При хората като нея, изгнили отвътре, обикновено е второто.

- Защо не го казахте по-рано? Можехте да ме заплашите, за да размисля.

- Не съм дошъл да ви заплашвам и нямаше защо да размисляте. Вие вече знаехте как е редно да постъпите. Просто имахте нужда някой да го потвърди. И няма да го направите за себе си. Не ми приличате на такъв човек. Ще го направите, за да спасите другите, но няма нищо лошо междувременно да спасите и себе си.

- Хубава реч.

- Често се упражнявам.

- Сигурно ви се налага. - Тя отвори вратата на колата си. -

Карайте след мен.

Оуен Уийвър седеше с внука си на дивана в дневната и гледаше анимация, създадена специално за да продава играчки на децата и така да докара максимална печалба с минимални усилия.

Даниел беше изкарал тежка нощ и се беше събудил с писъци от кошмар, което беше необичайно за него. Съответно Холи също бе имала тежка нощ, защото той бе настоял да спи в леглото ѝ, макар че и след това почти не беше спал. Друг път Холи би го оставила у дома да си почине, но Оуен имаше час при лекар, за който чакаше от седмици, а семейство Бара бяха на погребение в Бангор, така че нямаше кой да го гледа. По тази причина Даниел - унил и с натежали клепачи, беше принуден да изкара един нещастен ден в „Сейбър Хил“.

Очите на детето гледаха в екрана, но си личеше, че не вижда почти нищо. Оуен се опита да го убеди да си легне и поспи, но Даниел настоя да остане, а колчем притвореше очи, се размърдваше, като че ли нарочно искаше да стои буден.

- Ей - каза Оуен.

Даниел го погледна.

- Не се страхувай да заспиш. Аз съм тук и няма да те оставя. Ако искаш, ще седя на дивана до сутринта, освен когато трябва да ида да се изпишкам, защото не искаме да седим на напикан диван, нали?

Даниел дори не се усмихна. Обикновено се заливаше от смях, когато някой друг споменеше за тоалетните си нужди. Челото му се сбърчи още по-дълбоко.

- Защо не приличам на мама?

Оуен се постара лицето му да заеме възможно най-непроницаемо изражение.

- Какво искаш да кажеш?

- Каквото казах. Защо не приличам на мама? Нейната коса е съвсем светла, а моята е тъмна.

Оуен знаеше, че не е само това. Детето просто още нямаше нужния речник, за да изрази сложните си чувства.