Джон Коннолли - Жената от леса

- Хубаво куче имате - каза жената.

Уайт се опита да избяга и Морс я застреля в гърба.

Лейла Патън живееше на улица с еднакви едноетажни постройки в квартал от седемдесетте години. Повечето къщи бяха в добро състояние, въпреки че нейната носеше белезите на недостатъчни грижи поради липсата на време, пари или и двете. Паркър спря на алеята и слезе. Изчака Патън да влезе първа, за да се увери, че майка ѝ е добре, както го беше помолила. Минаха десетина минути, през които улицата беше напълно замряла, с изключение на една черна котка с умряла птичка между зъбите. Накрая се отвориха два прозореца в предната част на къщата и Патън му помаха да влезе.

Паркър не каза нищо, но още от вратата разбра защо е отворила прозорците. Къщата миришеше на дълго боледуване, на бавно гаснене и усилия мъките да бъдат облекчени. Някъде се чуваше телевизор. Една жена се закашля, после утихна.

Патън го чакаше в дневната. Вътре беше подредено като в стая, която рядко се използва. Може би предварителната информация влияеше на сетивата му, но на Паркър му се струваше, че това място очаква оплаквачки. Единственият различен детайл беше пианото в ъгъла. Той не разбираше много от пиана, но това беше чисто, без прах, а по килима до него личаха следи от честото местене на столчето, което подсказваше, че инструментът не служи само за украса.

- Искате ли нещо за пиене? - предложи Патън. - Мислех да направя зелен чай.

- Звучи добре.

Тя го остави сам. Той се приближи до камината и разгледа снимките върху нея. На много от тях се виждаше по-младата Лейла, често заедно с масивен мъж, който се опитваше да прикрие преждевременното оредяване на косата си, после се предаваше пред неизбежното, а накрая изчезваше от галерията, като че ли съдбата, след като му бе взела косата, не беше останала доволна и беше решила да прибере и останалото. Имаше и нисичка, тъмнокоса жена, която си беше слаба от самото начало, но продължаваше да отслабва, докато също не изчезваше от снимките, за да запечата образа си такъв, какъвто е бил, преди болестта да стане най-ярко изразената ѝ черта. Съдейки по видимата възраст на дъщерята, Паркър предположи, че последните снимки на майката са направени преди четири-пет години, може би по същото време, когато Карис е минала през Кадилак на път към смъртта си в горите на Мейн.

- Тя не обича да ги гледа.

Патън беше влязла в стаята с поднос, на който имаше чайник в китайски стил, две малки чашки в същите багри и чиния с домашни сладки. Остави всичко на ниската масичка и се приближи до Паркър.

- Имах предвид майка ми. Не обича да си спомня каква е била преди, но аз обичам.

Паркър не каза, че съжалява. След толкова години грижи за майка си Лейла Патън сигурно беше чула всички баналности на света.

- Колко още ще можете да я гледате у дома? - попита той.

- Още няколко месеца - отвърна тя спокойно, но без да го погледне. - После ще ѝ бъдат нужни постоянни грижи, чак до края.

- Има ли подходящо място наблизо?

- Не или поне не такова, в каквото бих искала да я настаня. Ще се наложи да продадем къщата, за да покрием разходите, но аз бездруго не мислех да оставам тук.

- Къде ще отидете?

- После ли? Някъде с хубава гледка. Но преди това в Блумингтън - в Музикалното училище „Джейкъбс“, ако още ме искат. Преди време ми предложиха стипендия, но аз не можех да приема заради майка си. Казаха, че ще ми я запазят, но не знам докога. Вече се боя да попитам.

- Това добро училище ли е?

Тя се засмя.

- Добро ли? Най-доброто в страната, по-добро от „Бъркли“ и „Джулиард“, въпреки че „Къртис“ във Филаделфия доста го доближава.

- Нека да позная: пиано.

- Личи си, че сте детектив. Но как разбрахте?

- По възглавничките на пръстите ви.

Патън инстинктивно погледна ръцете си.

- Но най-вече по голямото пиано в ъгъла.

- Хитро - рече Патън, - също като детективите в книгите.

Тя наля чай и двамата си взеха по една курабийка. Патън седна на дивана, а Паркър се настани на един фотьойл и се опита да ѝ обясни защо трябва да му се довери. Тя слушаше, а когато задаваше въпроси, той се стараеше да отговаря искрено. Ако нямаше желание да отговори, ѝ казваше. Не искаше да я лъже.

Направи го, защото вярваше, че младата жена пред него таи нещо, което иска да сподели и което може би иска да свали от плещите си. Дори то да не му помогнеше в разследването, щеше да се радва, че е облекчил бремето ѝ, защото понякога от нас се иска просто да слушаме. Едва по-късно щеше да си даде сметка, че в тази стая, докосната от смъртта, той бе оголил душата си пред една непозната и с това бе намалил мярата на собствената си болка.