Джон Коннолли - Жената от леса

- Сподели ли с някого?

- Не. Бях направила грешка. Не исках да я умножавам, като предизвикам тези хора да ме намерят.

Биваше си я тази жена.

- Какви ти разказа Карис за Върней?

- Не много. В началото бил мил. Това тя не можеше да проумее. Чувстваше се глупачка, но не е първата жена, заблудена от мъж. Когато разбрала за какво става дума - порнография, влечение да гледа насилие над деца, - вече било късно. Била бременна и той не я изпускал от очи. Сигурна била, че щом се роди бебето, ще я убие. Никога не я заплашвал с това, но тя го знаела. Искал само детето. Освен това имал странен интерес към окултната литература - не романи и разкази, а стари книги. Наричат ги гримоари. Казвал на Карис, че в тази страна, а може би и в целия свят, няма човек, който да ги познава по-добре от него. Получавал писма откъде ли не, адресирани просто до „Господин Върней“. Търсели го много хора, защото бил специалист, но те не били от тези, които биха помогнали на бременна жена. Това били хора, които споделяли неговите интереси, и то не само по отношение на мистицизма: гледали заедно филми на екрана в библиотеката и си разменяли файлове с насилие. Обичали болката. По това време на Върней вече не му пукало какво знае Карис. Бил спрял да се преструва. В третия триместър обаче забелязала промяна. Вълнувал се, продавал части от колекцията си, за да събере повече пари. Сторило ѝ се, че вървят някакви преговори, защото чувала странни телефонни разговори и спорове. Накрая той я заключил в мазето и я зарязал там. Имала храна и вода, книги и списания, малка баня с тоалетна. Стояла там два дни и две нощи, а когато Върней се прибрал, носел нова книга. Затова я бил заключил: за да може да излезе и да си купи някаква книга. Сборник с приказки.

- Приказки?

- Приказките на Братя Грим, отпечатани в Лондон през 1908 година от „Констабъл“, с илюстрации от Артър Ракам. Оригиналното издание на Ракам е много ценно. Някои екземпляри от него се продават по хиляда долара в интернет. Има и подписано издание - то върви за над десет хиляди.

- А неговото подписано ли било?

- Не.

- Чакай малко: заключил е Карис Ламб в мазето за два дни само за да се сдобие с книга с приказки, за която е платил хиляда долара?

- Един човек в Англия бил убит за първото му издание на „Шумът на върбите“ - отвърна Лейла. - То струвало близо седемдесет хиляди.

- Има голяма разлика между хиляда и седемдесет хиляди.

- Особено за книга, която не съществува.

Паркър се почувства така, сякаш е пропаднал в заешка дупка.

- Не разбирам.

- Няма „Приказки на Братя Грим“ с илюстрации от Артър Ракам от 1908 година. Това издание е излязло чак през следващата година.

- Значи книгата е била фалшификат?

- Не, или поне така твърдял Върней. Той имал нужда от публика и Карис била единствената му възможност. Искал да се похвали на някого какво е намерил.

- И какво е било то?

Лейла побутна кутията към него.

- Защо сам не погледнеш?

Оуен Уийвър се обади на дъщеря си, докато тя чакаше на опашката за банкомата. Сметката ѝ щеше да намалее до трицифрена сума, но чакаше заплата в петък, а с малко късмет щеше да изкара прилични бакшиши в събота и неделя, особено ако навиеше няколко маси да се изръсят за вино.

- Здрасти, татко.

- Мисля да заведа Даниел на кино. Да видим дали това ще пооправи настроението му.

- Добре. Той подремна ли?

- Унесе се за малко на дивана, но още не е на себе си.

- Просто е уморен.

- Да.

Тя долови съмнението в гласа му.

- Случило ли се е нещо друго?

Оуен се почуди дали да ѝ разкаже за разговора си с Даниел за мъртвите майки, но реши засега да го запази за себе си. Това само щеше да я разстрои.

- Просто понякога е странен.

- Мисля, че го е наследил от дядо си - отвърна Холи.

- Така ли? А се е научил да отговаря от теб.

- Приятно кино, татко. Не прекалявайте с пуканките и вземи малки безалкохолни.

Даниел седеше до прозореца на стаята си. Вече се здрачаваше и над гората витаеше мъгла, но му се струваше, че въпреки това вижда силуета на жената между дърветата. Ако отвореше прозореца, може би дори щеше да чуе как го вика по име.

Но той нямаше никакво намерение да отваря прозореца.

- Истината ли казва? - попита той.

Говореше на момичето в ъгъла - онова, което все стоеше с наведена глава и сякаш привличаше мрака връз себе си, за да скрие лицето си. Даниел трябваше да се страхува от нея, както от жената -защото момичето също беше мъртво, само че то не го плашеше, само го караше да се чувства сънен и отпуснат, като лекарството за кашлица, което майка му понякога му даваше, когато го боляха гьрдичките. Виждаше отражението на момичето в огледалото, но когато погледнеше през рамо, то изчезваше.