Джон Коннолли - Жената от леса

- Значи може да крие нещо от вас?

- Предполагам, но не виждам защо не би искала да ни помогне да разберем какво става.

- Може би е уплашена.

- Да, но тя е кораво момиче. Майка ѝ е на легло от много отдавна. Бог ще прояви милост да си я прибере, но нито веднъж не съм чул Лейла да се оплаче. Искам да кажа, че ако Лейла Патън има информация, която може да ни насочи към умишлено престъпление срещу Доби или Естер, бих очаквал да я сподели.

- Е, какво тогава крие? - попита Паркър.

- Хм, щом сте тук, може би вие ще разберете.

Гилър седеше на кухненската маса и гледаше входната врата. Грег Мълис лежеше наполовина в коридора, наполовина в дневната, така че Гилър виждаше само краката му, единият от които още потрепваше. Таня се беше свлякла до стената, а краката ѝ бяха опънати пред тялото. Куршумът я беше уцелил в гърдите и я беше убил на място.

Палида Морс стоеше над тялото ѝ, сякаш озадачена от преображението на смъртта - блед призрак с нова къща, в която да витае. Синята найлонова шапчица, под която беше скрита цялата ѝ коса, ѝ придаваше още по-странен вид. В отпуснатата си ръка държеше пистолет със заглушител, който още димеше. Гилър никога не беше чувал изстрел от оръжие със заглушител. Изненада се колко тихо прозвуча: не чак като покашляне, но като гневно излайване.

Морс коленичи и сложи ръка върху корема на Таня.

- Усещам как рита - каза тя, като се обърна към Гилър.

Той не отговори. Беше слязъл в пъкъла и сега един от адските демони му говореше на език, който не желаеше да разбира. Той запуши ушите си и затвори очите си, но въпреки това чу следващите думи на Морс:

- Вече спря.

Чу приближаващи се стъпки и усети миризмата на Морс, отчетлива въпреки дима, кръвта и миризмата на умиращите. Тя беше нейната квинтесенция, проявлението на нейната загадка. Тя беше нейното име. Тя беше самата Смърт. Гилър осъзна, че всеки миг от неговото битие, от сливането на сперматозоида и яйцеклетката, през болките и радостите на любовта и загубата, до последното прояснение на това бедно място, с всичките разцепени дърва и вмирисана храна, е водел насам, така че той се определяше от това, което бе предизвикал тук, и малкото добрини, които бе сторил през живота си, щяха да се разпилеят като пепел от последното припламване на съществуването му.

Погледни ме - каза Морс.

Той отвори очи и чу името си от дулото на пистолета.

Паркър, Хилик и Шиърс решиха, че най-добре би било Паркър да говори с Лейла Патън насаме. Хилик смяташе, че всеки опит да сплашат младата жена би се увенчал с неуспех, чиято величина би била правопропорционална на размера на сплашването. Иначе казано, ако се сблъскаше с тримата едновременно, Патън би била три пъти по-непреклонна.

Когато Патън най-после излезе от заведението след края на смяната си, Паркър чакаше до колата си. Беше паркирал достатъчно далеч, за да не рискува да я стресне, но достатъчо близо, за да не може тя да се качи във фолксвагена си, преди той да я заговори.

- Мис Патън?

Тя се спря до колата си и той забеляза как бързо плъзна ключа си между средния и безименния пръст на дясната си ръка и сви юмрук. Явно нямаше да допусне да я изненадат отново. Присви очи срещу Паркър и слънцето, което блестеше зад гърба му.

- Видях ви по-рано в заведението - каза тя. - Кой сте и какво искате?

Паркър се спря малко преди да влезе в обсега й.

- Казвам се Чарли Паркър. Говорихме по телефона, но не стигнахме далеч. Сметнах, че ще бъде по-добре да се видим на живо.

Тя не се отпусна, но премести ключа в ръката си, за да отключи вратата.

- Казах ви вече: не знам нищо.

- Умират хора, Лейла, и не само тук. Мисля, че същите изверги, които са убили Доби и Естер, са убили и една жена в Мейн, след което са изхвърлили тялото ѝ в каменна кариера. Мисля също, че ще продължат да убиват, докато не постигнат целта си.

Патън се спря и се обърна към него.

- Естер е изчезнала, не е убита. Доби загина в пожар.

- Съмнявам се, че вярвате в това, също както не вярвате, че Доби се е затрил заради един джойнт.

- Не знам в какво вярвам.

Беше я спечелил. Усещаше го по гласа ѝ.

- Държали сте и на двамата.

- Да.

- Отделете ми тогава няколко минути. Може би знаете повече, отколкото си мислите.

- Трябва да се прибирам при мама. Тя е болна.

Паркър само слушаше. Каквото и да кажеше, нямаше да помогне. Чакаше и наблюдаваше как съпротивата напуска Лейла Патън. Тя огледа безмълвно паркинга, заведението и целия Кадилак, сякаш се чудеше как и дали някога ще успее да избяга от всичко това.