Джон Лескроарт - Мъртвият ирландец

Отец Кавано се свлече до половина от джипа. Горната част на тялото му лежеше на земята, а единият крак бе щръкнал под странен ъгъл, като че се бе заплел под предната седалка.

Въпреки че лейтенант Джоу Фрацели обикновено предпочиташе да стои на вратата на кабинета си и да вика оттам, този път той предпочете да използва вътрешната телефонна връзка. Натисна бутона, получи отговор и каза:

— Франк, искам те тук след една секунда!

Но може би чак след минута отекна почукване на вратата и Фрацели вдигна поглед към високата фигура на Франк Батисте.

— Затвори вратата — рече той. И добави: — Какъв вид торти обичаш, Франк?

Батисте стоеше прав и мълчалив. Той беше тих, старателен служител, особено полезен в съчетание с по-неопитни свои колеги. От всички тук в Криминалния отдел той беше най-малко свадливият. Не че при всички случаи избягваше да влиза в разправии с другите, когато свадата бе неизбежна, но предпочиташе в служебна обстановка да не се проявява като позьор и агресивна личност. Е, рече си Фрацели, някой трябва да бъде и такъв. Това го откроява от останалите и то е за добро.

— Торта ли? — попита Батисте. — Не зная. Според мен те всички са горе-долу еднакви. Не съм особено голям любител на тортите, Джоу.

Идеално. Фрацели обичаше такива отговори.

— По дяволите, Франк, аз пет пари не давам за това на какво си любител и на какво не. Хванах с голям зор по телефона Мерилуиз и й поръчах да се обади в сладкарския магазин и да купи една торта, и ако не й се обадя до след минута, цялата проклета наша служба ще узнае, преди да съм пожелал да стане това.

Батисте не беше вчерашен, той кимна и се усмихна.

— Обикновена шоколадова, сър. Със захарна глазура. И с шоколадова плънка. Като си я представя как изглежда, устата ми се изпълва със слюнка.

Фрацели отново натисна бутона за вътрешната връзка и прошепна на Мерилуиз, че Франк обича шоколадова торта. Попита я колко време ще отнеме доставянето на тортата и тя отговори, че няма да са нужни повече от двадесет и пет минути.

— Седни, Франк, притесняваш ме като стърчиш като кол над главата ми. Но преди това… — Фрацели стана прав зад бюрото си и протегна ръка. — Поздравления, лейтенанте! — каза той.

— Ще мога ли да повикам и жена си? — попита Батисте.

Фрацели поклати отрицателно глава.

— Почакай за след тортата, нали? Целият ритъм на времето в тази служба е подвластен на Мерилуиз и нейните проклети торти. Не можем да си позволим назначаването на нови колеги, затова пък можем да си позволим да отделим по някоя дребна сумичка, да речем, за торта. Е — продължи той и се ухили, — това престава да бъде мой проблем. А ти ще трябва да свикнеш с това.

Батисте огледа кабинета на началника си.

— Колко години, сър, сте тук като лейтенант?

Фрацели извъртя венчалния си пръстен.

— Четиринайсет години — отговори той и леко се разсмя. — Стъпалото ми към по-висока длъжност. — Въздъхна. — Искаш ли да ти дам един скромен съвет, който успокоява духа? Тази длъжност не е стъпало към повишение. Просто трябва да ти е ясно, че тя съществува някак сама за себе си. Но бъди сигурен, че ще си достатъчно зает. От друга страна, Ригби — сегашният ни шеф — е тук отпреди мен.

— Ще върша всичко, което е необходимо — каза Франк. — Където са необходими повече усилия, ще ги полагам. — Но лицето му се помрачи. — Нали няма да ми се разсърдите, ако попитам кой ще бъде понижен? Имам предвид новите колеги.

— Джомети остава, за него е сигурно. Реших да не го карам да плати, задето се набърка в една калпава история. Но дано да е научил от това забъркване повече неща, отколкото от цялата си служба при нас, а той е повече от година тук: да уважава нормалния ход на събитията.

— Ейб и Карл?

Фрацели кимна.

— Такава е бедата на калпавите истории. Трепеш се с нещо, цялото затънало в мръсотия.

И двамата се разсмяха.

— Пък аз си мислех, че единият от тях ще го има, тоест повишението.

— Не, вие и тримата имахте шансове за повишение. Ти обаче показа, че имаш достатъчно здрав разум в главата си да не допуснеш един заподозрян убиец да се самоубие при вашето въоръжено августейшо присъствие. — Фрацели малко се разпали при спомена за това. — И, слава богу, че той уби само себе си, а не всички, които са били по онова време на проклетия му паркинг.

— Не мога да повярвам… Още когато го научих, не можех да повярвам.

— Аз продължавам да не мога да повярвам.

— Какво са предполагали тогава?