Джон Лескроарт - Мъртвият ирландец

А може би извърши и непоправима грешка. Трябваше да се обадят по телефона от свещеническия дом, за да разберат дали Стивън е още сам и в безопасност. Но знаеше, че не е допуснал грешка.

Ръката му не се отделяше от клаксона на всичките кръстовища и той почти не намаляваше скоростта.

Отец Джим реши, че ще бъде подходящо да пусне няколко шеги, след като се промъкне през прозореца. Стивън беше свикнал с това негово поведение. А отецът бе решил, като стигне до леглото, да вземе възглавницата и да я притисне до лицето на Стивън, докато той изгуби съзнание. Трябва да бъде предпазлив — не бе желателно за него да бъде поставено началото на ново разследване, като това за Еди, а никой нямаше да приеме, че се е самоудушил.

Когато момчето изгуби съзнание, той ще вземе сгъваемия нож, подарен от него на Стивън, който Стивън винаги държеше скрит в чекмеджето до леглото си, и ще му пререже вените на китките с него.

Тогава ще има смисъл. В края на краищата момчето бе наскоро избягало от къщи и е било оскърбявано в продължение на няколко дни. То е изпаднало в дълбока депресия поради смъртта на брат си. Такова самоубийство ще бъде напълно убедително. Стивън е чакал да остане сам — майка му току-що е излязла — а после е извършил това, което е замислил още след смъртта на брат си.

— Стивън? — изрече той отново, като се издигна на височината на прозореца.

Стивън напрегна всяка частица от тялото си, за да се раздвижи. Въпреки погълнатите хапчета, болката беше ужасна. Превръзките сякаш разпаряха кожата му в болната половина на тялото, а гипсовите шини на стъпалото и ръката щръкнаха при странната поза, която бе заел.

Той все пак успя да приседне в леглото, макар че трябваше да го направи откъм дясната страна, с лице към отворения прозорец. Опитваше се да се изправи на крака и се изви да погледне назад, когато отец Джим опря ръце на перваза на прозореца.

— Хей, защо не ми отговаряш? — каза той усмихнат.

Стивън не можеше да му попречи да влезе в стаята. Единствената надежда за него бе да успее да достигне банята и да се заключи там. Стоеше прав, но се олюляваше и още не беше стъпил здраво на болния си крак.

— Хайде, Стивън, отговори ми — изрече отец Джим и продължаваше да се усмихва, — защо си станал от леглото? — Горната част на тялото му вече се бе провряла през прозореца.

Стивън трябваше да се придвижи колкото може по-бързо до банята. Той стъпи на гипсираното си стъпало.

— Какво правиш, Стивън!

Стъпалото не издържа. Кракът изгуби опора и Стивън рухна върху болния си крак. Неволно се изтръгна от гърдите му вик на болка, който по-скоро беше неизречен зов за помощ.

Отец Джим бе вече в стаята, надвесил се над Стивън. Коленичил на едно коляно, той беше вперил благ поглед в лицето на момчето. Ръцете му посегнаха към Стивън, сякаш да го приласкаят в обятията си.

— Махай се от мен!…

— Стивън…

— Ти уби Еди, ти го уби…

Отецът прибра ръцете си, които бяха посегнали към Стивън. Отпусна тяло на коленичилия крак.

— Какво говориш! Не мисля, че го вярваш! — Той беше искрено изненадан.

— А сега искаш да убиеш мен, нали? Затова си дошъл тук, а? — Отец Джим разшири благосклонната си усмивка. Би ли могъл да бъде толкова спокоен, ако е решил да ме убие?… — недоумяваше негласно Стивън.

— Стивън, Стивън, Стивън — потрети името му отец Джим. — Дойдох тук, за да посетя майка ти.

— Но тя току-що излезе, за да се види с теб.

— О, значи затова я няма вкъщи. — Продължаваше да се усмихва. — След толкова години близко приятелство, човек би помислил, че връзката ни ще е малко по-добра. Помислих, че ще се срещнем с нея тук.

Посегна отново към Стивън.

— Смятам, че хапчетата, които гълташ, те правят склонен към халюцинации. Хайде. — И той провря ръка под главата му. — Просто се облегни на мен. Нека те върнем в леглото.

Трудно бе да се поддържа тази шарада.

Той привдигна Стивън първо в седящо положение, а сетне го положи на края на леглото. Момчето трябваше да бъде в леглото — това бе важно. Но пренасянето беше много непохватно, пречеше гипсът, пречеха незаздравелите кости. Ставите не бяха гъвкави.

— Забрави това, което казах за Еди — рече Стивън. — Не зная, просто си помислих…

— То е окей, Стивън, окей.

— Но другото нещо, злополуката…

— Налага се да поговорим с теб за това. — Отново вдъхна спокойствие на Стивън. Изглежда, всичко ще бъде наред. — Ще ида да си взема една бира — каза отецът. — А ти не мърдай и се отпусни.