Джон Лескроарт - Мъртвият ирландец

— Мисля, че отец Кавано вече се бе обадил в полицията.

Харди отговори с делови тон:

— Не се съмнявам, че се е обадил.

— Какво се е случило всъщност? — попита отец Пол. — Жената не се ли е самоубила?

Харди го прониза с поглед.

— Съмнявам се — рече той. После запита Дитрик: — Казвате, че бил в свещеническия дом?

Стивън се обърна към майка си:

— Аз зная как е станало. За това говорих с отец Джим.

Ерин наливаше чаша вода до леглото на Стивън и отвърна:

— Кое как е станало?

— Ти знаеш мамо. Еди.

— Моля те, Стивън.

— Не, наистина. Той не се е самоубил, мамо. Той ни обичаше. Онзи го е извършил .

— Окей, Стивън. — Беше я затруднила капачката на шишенцето с хаповете. Сбърчи лице и натисна надолу в усилията си да отвърти капачката. — Как ти е кракът?

Откровено казано, той чувстваше крака си като стиснат в менгеме, но не искаше да тревожи майка си с това сега. Хапчетата бързо ще решат въпроса.

— Ще видиш — продължи той. — Не мога да ти кажа още, но зная как е станало.

Окей, тя ще го изслуша.

— Защо не можеш да ми кажеш?

— Има още едно-две неща, които искам да си изясня.

Тя му подаде хапчетата. Той ги натика в уста и взе чашата. Това, че можеше да движи само едната си ръка, не беше никак приятно.

Ерин пое дъх и го задържа, после го изпусна бавно. Опита да се пошегува:

— Е, когато си го изясниш, ще те изслушам. Съгласен ли си? — Наведе се над него и го целуна, без да му каже нищо повече, напълно съсредоточена в това свое движение, както и във всички други.

Той отпусна глава на възглавницата.

— Къде отиваш сега?

— Ще отскоча до черквата за няколко минути. Ще се върна навреме за обяда ти.

— Ще може ли отец Джим да дойде с теб?

Тя се спря на вратата.

— Не зная. Ще го попитам. Защо?

— Във връзка с Еди. Просто искам да го питам нещо.

Ерин леко отпусна рамене.

— Ще видя какво мога да направя — изрече тя. — А ти си почивай, окей?

Кавано паркира на около шест сгради по-далеч по улицата, в противоположната посока на тази, в която Ерин щеше да потегли. Един пикап „Додж“ с товароподемност три четвърти тона беше повдигнат на блокчета на една от автомобилните алеи между мястото, където беше спрял отецът и жилището на семейство Кокран. Ерин не би могла да забележи „Хонда“-та, преди да се озове на улицата, а дори и да я забележи, това едва ли щеше да й направи някакво впечатление.

Пътуването беше отнело на Кавано по-малко от три минути — само две минути и тридесет и осем секунди — а при това бе спирал на всичките седем знака „Стоп“. Защото моментът не беше подходящ за нарушения и квитанции за глоби.

Изчака.

След пауза, която му се стори цял час, той погледна часовника си и разбра, че са изминали по-малко от пет минути. Свали стъклото на колата. Денят беше необикновено тих. Пресегна се и щракна за сваляне и отсрещното стъкло, това до мястото за пътника, с надеждата да създаде малко течение в колата. Не се получи почти нищо.

Да не би Ерин да е излязла от къщи, докато той е бил още на път? Замисли се над това. Едва ли. Беше напуснал свещеническия дом само около тридесет секунди след като приключи телефонния си разговор с нея. Освен ако допусне, че е излязла от дома си още по време на разговора, във всички други случаи щяха да й бъдат нужни най-малко пет минути, за да каже довиждане на Стивън, да среше косата си и да си вземе чантата.

Все пак, ако тя не се появи след още две-три минути, по-точно две, ще се наложи той някак да провери как стоят нещата.

Извади носна кърпа от задния си джоб и я прокара по челото си и по врата. Чувстваше се лепкав и едва сега усети лек ветрец в колата, от който го побиха тръпки. Дали не се разболява? Дори дланите му бяха потни, лепкави.

Хайде, Ерин, изрече мислено той. Хайде излизай!

А, ето я и нея. Тя даде заден ход и колата й „Волво комби“ навлезе в улицата. Спря на ъгъла, изчака да мине пред нея един камион на „Ю Пи Ес“, после зави наляво и се изгуби от очи.

Кавано врътна ключа, навлезе и той в улицата и паркира на автомобилната алея на Кокранови. Мина по познатата тухлена пътечка, която водеше до стълбите пред входната врата, достигна площадката и натисна звънеца.

— Стивън! — извика той. — Ерин!

Натисна повторно звънеца.

— Кой е? — прозвуча гласът на Стивън, тънък и далечен от дъното на къщата.

— Отец Джим, Стивън.

Настъпи пауза, а после се чу нов далечен вик:

— Не мога да стана, отче. Влезте сам.

— Какво търсиш тук?

Харди бе видял Ерин да пресича малката морава, отвори вратата и застана на предната площадка на свещеническия дом.