Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Знаменитият крах на Уолстрийт през 1929-а?

— Така нареченият черен вторник . Сриването на борсата още повече застрашило ликвидността на банките, много от които сериозно били инвестирали в акции. Вложителите се уплашили от слуховете, че банките не са стабилни, хукнали да теглят доларите си, за да купуват злато или да ги крият под дюшека. Вместо да инжектира пари в икономиката, където долари липсвали, Фед запазил високия процент на лихвите. При празни трезори банките моментално фалирали. Тези, които оцелели, научили урока си и трудно отпускали заеми. При липсата на банково финансиране, ниските цени на акциите, златото и скритите пари под дюшеците на потребителите компаниите не били в състояние да продават, не можели да се финансират и неплатежоспособността нараснала. Още хора изгубили работата си. Хаосът обхванал Америка, а след това и целия свят.

— Не е ли странно? — запита се Ракел. — Щом проблемът е бил на Америка, защо тогава е плъзнал из останалия свят?

— Защото Европа съществувала благодарение на парите, които идвали от Америка. Европейските съюзници участвали в Първата световна война с пари, заети от американски банки. След края на войната дошъл часът за разплата. Но с какво, след като Европа нямала пари? Така европейските лидери поискали нови заеми, за да погасят старите. Тоест върнали дълга си с друг дълг — пирамидална схема, която била много характерна за живота през 20-те години. От друга страна, Германия, претоварена с репарациите от войната, също се издържала само с пари, заети от Америка. Когато американските банки фалирали, пирамидата рухнала. Европейските страни, живеещи от американските заеми, видели как кранчето секва и останали без пари. Икономиките били парализирани и държавите затънали в дългове. Тъй като половината свят се управлявал от Европа, кризата станала глобална.

Ракел подсвирна.

— Madre de Dios [74] Пресвета майко! (исп.) — Б. пр. , чувала съм за кризата от 1929-а, но никога не съм разбирала същността й — сподели одобрително тя. — Вие я обяснихте много добре, наистина.

Историкът шеговито повдигна вежди.

— Неслучайно съм… по-скоро бях най-строгият професор във факултета.

Испанката се разсмя.

— Ама че сте суетен — каза шеговито тя. — Вече ми е ясно колко сте взискателен.

— Не бъркайте искреността със суетност — не й остана длъжен Томаш. — Така или иначе си струва да отбележим, че всичко, което ви разказах за Голямата депресия, днес звучи странно познато, не мислите ли? — Томаш започна да изброява на пръстите на ръцете си. — Лесни пари, частни заеми, държавни заеми, издуващи се балони, покачване на лихвите, спукани балони, дългове, банки, които не отпускат пари, задлъжнели държави, нарастваща безработица…

— Имате право, днес слушаме всичко това по новините.

— Икономическата история е малко еднообразна — отбеляза португалецът. — Има тенденцията да се повтаря с дразнеща предвидливост. Както казва Олдъс Хъксли [75] Британски писател, пост, драматург и публицист (1894–1963). Сред повестните му творби са „Прекрасният нов свят“ и „Дверите на възприятието“. — Б. пр. : „Очарованието на историята и нейния енигматичен урок се крие в това, че от век на век нищо не се променя, но въпреки това всичко изглежда съвършено различно“.

— Смятате ли, че днешната криза е идентична с тази от 1929-а?

Историкът обра с показалец шоколадовия пълнеж от десерта, останал по чинията.

— Знаете ли, добре е да изясним как бе посрещната Голямата депресия — каза той, облизвайки пръста си. — Едно от нещата, които американските управляващи проумели, е фундаменталната роля на банките в предизвикването на кризата. Единадесет хиляди банки в Америка фалирали, което било абсурдно. Управляващите се опитали да разберат какво се объркало и си дали сметка, че в търсене на лесна печалба банките се били замесили във високорискови инвестиции. Освен това отпуснали заеми на хора, компании и държави, които не били в състояние да плащат вноските, и когато проблемите започнали, изпаднали в несъстоятелност. От друга страна, съществувал и проблемът за доверието на вложителите, които по това време и при най-малкото подозрение за нестабилност на банките тичали да теглят спестяванията си от страх да не ги изгубят. Това трябвало да се промени.

— Така възникнала държавната гаранция за депозити до определена сума, права ли съм?

— Точно така. Тази мярка била предприета през 1933-та, за да се спре напливът на хората към банките. Проблемът е, че има нещо неморално в тази гаранция. На практика въвеждането й означава, че ако банката не била управлявана добре, за това щели да платят данъкоплатците, но ако се справяла добре, дивидентите оставали за нея; за данъкоплатците, които рискували парите си с тази гаранция, не оставало нищо. Това не можело да продължава. Така, за да компенсира риска за джоба на данъкоплатеца, американското правителство наложило на банките пазарна регулация, която ограничила дивата конкуренция и достигнала връхната си точка с приемането на закона „Глас-Стийгъл“, който разделил инвестиционната банкова дейност от дейността на търговските банки. Това решение е жизненоважно.