Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

В погледа му гореше такова искрено възмущение, че събеседницата му отново се поколеба.

Отвори лаптопа, който бе поставила на масичката, и с лявата ръка започна да набира нещо на клавиатурата, с дясната все още държеше пистолета.

— След разговора ни сутринта се обадих в службата, за да проверя дали в Лисабон е било извършено убийство — започна тя. — Както сигурно предполагате, новината, която ми съобщихте, ме шокира. Отговорът дойде по-късно по имейла. Филипе действително е бил убит и португалската полиция е издала заповед за арест с името на убиеца. Получих снимката на заподозрения, изпратена на Интерпол от Лисабон. Представете си изненадата ми, когато преди малко се появихте пред кафе „Нирвана“ и видях лицето ви. — Тя обърна компютъра със снимката, разпространена от криминалната полиция, към португалеца. Екранът показваше собственото му лице.

— Не знам как да ви го обясня — прошепна Томаш, — но аз не съм убиецът на Филипе.

— Тогава защо португалската полиция разпространява вадата снимка и вашето име?

— Нямам обяснение — призна той. — Но имам теория. Филипе ми даде да разбера, че в разследването му са замесени много влиятелни хора. Смея да твърдя, че те са достатъчно могъщи, за да манипулират португалската полиция и да я пратят по петите ми.

Ракел обмисли този аргумент.

— Да предположим, че теорията ви е вярна — каза тя. — Защо биха постъпили по този начин?

— Заради съществуването на дивиди с компрометиращ материал, което бе у Филипе — обясни историкът. — Хората, които го убиха, очевидно смятат, че той го е дал на мен. Използват полицията, за да ме хванат и да се доберат до него.

— Дискът наистина ли е у вас?

Томаш помълча няколко дълги секунди, преди да отговори:

— И да, и не.

Тези думи очевидно не се понравиха на испанката. Ракел нервно цъкна с език и намести пистолета в ръката си.

— Не си играйте с мен! — предупреди го тя. — У вас ли е дискът на Филипе, или не?

— Не — бе директният отговор. — Той издъхна, преди да успее да ми каже къде е проклетият материал. Но докато се опитваше да ми разкрие тази информация, в последните мигове от живота си, Филипе ми показа едно кодирано съобщение. Предполагам, че в него се съдържа информация за местонахождението на диска.

— Къде е това кодирано съобщение?

— В плик, който оставих в една банка в Мадрид, преди да дойда тук — отвърна историкът. — Стори ми се по-сигурно.

Испанката замълча. Без да изпуска заложника си от поглед, хапейки долната си устна, в продължение на няколко секунди тя обмисляше чутото. Докато преценяваше проблема от различни ъгли, пистолетът танцуваше в ръката й, сякаш неспокойните й пръсти пресъздаваха дилемата, която в този момент изпълваше съзнанието й.

— Думите ви се връзват с някои неща, които Филипе ми разказа по телефона и по имейл, когато се обърна към мен за помощ — призна накрая тя. — Има още два факта, които са във ваша полза. Първото е, че не сте въоръжен. Един беглец не би се срещнал с агент от Интерпол, без да носи оръжие. Второто произлиза от вашите мотиви. Ако вие сте убиецът, защо ще се срещате с мен? Защо ще търсите агент, вместо да бягате? До колкото разбирам, не е във ваш интерес…

Разсъжденията и породиха лъч надежда у Томаш.

— Именно.

Ракел присви очи, давайки да се разбере, че въпросът не е приключен.

— Само че не мога да пренебрегна съществуването на заповед за арест с вашето име — напомни му тя. — И трябва да викажа, че предвид цялата потайност, с която Филипе подходи, за да ме включи в тази операция, ми е трудно да повярвам, че ви е пратил при мен без нищо, което да ви идентифицира.

— Когато ми даде името ви, той умираше — оправда се Томаш.

— Нищо от това не бе планирано, разбирате ли?

— Въпреки това…

Последните събития, както и всичко, което се бе случило на корабчето, бяха съвсем живи в паметта на историка. В крайна сметка такива неща не се забравяха лесно. Но това бе ужасно много информация, която се бе натрупала хаотично в паметта на Томаш. Но думите на похитителката задействаха някаква лампичка в мозъка му. Наистина бе логично Филипе да му бе казал нещо, което да го идентифицира пред Ракел. Сега, когато тя бе заговорила за това и опитвайки се да си спомни, умиращият му приятел всъщност бе споменал нещо, което… което…

— Кажи й, че няма да мога да я заведа в Дисниленд!

Агентката от Интерпол отвори широко очи.

— Моля?

— Това бе посланието, което Филипе заръча да ви предам, когато ми каза да се срещна с вас — обясни португалецът; споменът за този разговор все още бе жив и подробностите се подреждаха като парченца от пъзел. — ,Кажи й, че няма да мога да я заведа в Дисниленд.“ Това бяха точните думи, които той произнесе, когато ми даде името ви.