Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Стой мирно, cabron [68] Негодник (исп.). — Б. пр. ! — изръмжа тя, в светлозелените й очи пламтяха искри. — Пипнах те!

Тримата мъже, облечени в черно, преминаха през ръкава на самолета с бърза крачка и излязоха на терминала на летище „Барахас“ в Мадрид. Декарабиа, който вървеше най-отпред, включи мобилния си телефон и изчака търсенето на мрежа. Последваха табелите с надпис Salida [69] Изход (исп.). — Б. пр. и спряха пред движещата се багажна лента. Последователният звън от есемеси извести, че вече има връзка.

Погледна дисплея и видя куп съобщения. Първите три бяха от местните мобилни оператори, които го приветстваха за добре дошъл в Испания и го информираха за цените на роуминга. Изтри ги и погледна останалите две — пропуснати обаждания от един и същи номер, който Декарабиа незабавно разпозна. Натисна зеления бутон, за да върне обаждането.

— Аз съм, велики Магус — каза Декарабиа, щом от другата страна вдигнаха. — Сега пристигаме. Търсили сте ме?

— Да, Декарабиа. Тайната ни връзка в Интерпол току-що ми изпрати изисканата от мен информация. Имаме достъп до секретното досие на нашата приятелка.

— И какво?

— Тази Ракел де ла Конча изглежда многообещаващ новобранец — добра в съблазняването и коварна в операциите. Използват я главно за примамка на заподозрени. — Той се закашля. — Има един проблем обаче. Кучката си е пуснала отпуск тази седмица.

— Проклятие! Къде е отишла?

— Това липсва в досието, очевидно — каза Магус. — Но успяхме да проникнем в електронната й поща и видяхме, че е наела апартамент в някакво градче южно от Мадрид.

— Чудесно! Имате ли адреса?

— Улица „Веласкес“ — отвърна той, като добави номера на сградата, входа и етажа. — Намира се в градче, наречено Сесеня.

— Нещо друго?

— Това е всичко. И този път не се проваляй. Ясен ли съм? Мъжът на летище „Барахас“ щеше да отговори, но в този момент връзката прекъсна. Магус бе затворил.

Агентът прибра телефона в джоба си, извади айпада, влезе в интернет и написа в търсачката името на мястото, което му бе дал лидерът на организацията. Екранът веднага бе изпълнен от картата на Испания. Декарабиа плъзна пръст под Мадрид и между него и Толедо, някъде на четиридесет километра на юг от столицата, намери това, което търсеше.

Сесеня.

Декарабиа се изправи и съзря дипломатическото си куфарче да изскача върху лентата за багаж сред този на останалите пътници. Това бяха оръжията. Изпълнен с надежда, той си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Ловът започва.

Тъмното дуло на пистолета бе насочено към Тома. Историкът седеше на стола, посочен му от Ракел, и се чувстваше безкрайно нервен под прицела на оръжието. Какво му гарантираше, че при неволно движение или друг инцидент тя нямаше да натисне спусъка?

— Това е смешно! — каза той. — Моля, свалете оръжието, това може да…

— Млъкнете! — прекъсна го испанката със заплашителен тон.

— И без резки движения.

Стреснат, Томаш се подчини. Бе претърсен, с ръце, опрени в стената. След това момичето му сложи белезници и го блъсна към канапето. Историкът бе шокиран от вероломното предателство; нали Филипе му бе казал, че на нея може да се разчита? Онова, което най-силно го тревожеше, бе пистолетът. Не можеше да откъсне очи от дулото.

Похитителката му седна срещу него и кръстоса крака. Наблюдаваше го мълчаливо, сякаш преценяваше възможностите си и обмисляше как да постъпи.

— Какво става? — осмели се да попита той. — Защо съм с белезници?

Ракел задържа котешкия си поглед вперен в него.

— Още не съм решила един проблем — каза тя със заядлив тон. — Да ви убия ли, или да ви предам на португалската полиция? — Очите й заблестяха. — Вие как мислите?

Втората възможност му се струваше по-приемлива. Но Томаш разбираше, че не може да играе тази игра, първо трябваше да си изясни какво става и да се опита да се справи със ситуацията.

— Какъв е проблемът?

Въпросът вбеси испанката.

— Как смеете да ми задавате такъв въпрос? — изръмжа тя. — Съветвам ви да не си играете с мен.

— Не си играя с никого — отвърна португалецът. — Не разбирам какво става и бих искал да ми обясните, ако обичате.

Ракел се взря в него, опитвайки се да разгадае изражението му. Увереността, която то излъчваше, я обърка.

— Вие сте убиец — заяви накрая тя, може би не толкова убедително, колкото й се искаше. — Убихте Филипе и дойдохте тук…

— Аз съм убил Филипе?