Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

В този миг техникът от службата за подслушване нахълта в малкия кабинет и се отправи към него с изражение, от което бе ясно, че случаят е спешен.

— Плъхът даде признаци на живот.

Погледът на Декарабиа сякаш се оживи.

— Най-после! — възкликна той. — Къде е?

— В Испания — отвърна мъжът. — Току-що се обади в старческия дом, където живее майка му, от обществен телефон южно от Мадрид.

— Добре че поставихме подслушвателно устройство там — поздрави се Декарабиа. — Каза ли нещо, което да ни позволи да определим местонахождението и намеренията му?

— Не. Проведе обикновен разговор. — Остави един диск на масата. — Това е записът, ако искате, може да го прослушате. Единствената полезна информация е локацията на обаждането. Мадрид.

Декарабиа беше недоверчив човек, затова изслуша диска и се увери в съдържанието му, не бе нищо повече от един безобиден разговор. Отпрати техника и отвори досието на Томаш, което лежеше на бюрото му. Потърси негови познати в Мадрид или Испания, но нямаше; единствената информация бе за университетска преподавателка от Сантяго де Компостела, но жената бе загинала. След като прегледа цялата документация, затвори папката с рязко движение, обзет от разочарование, и замислено потърка брадичката си.

— Какво, по дяволите, правиш в Мадрид? — прошепна той, сякаш изричането на глас на собствените му мисли помагаше на разсъжденията му. — Какво търсиш в Мадрид, след като не познаваш никого? Ако ставаше въпрос за другия, може би щеше…

Декарабиа замръзна на мястото си с непроницаем поглед и полуразтворени устни, спрял да диша. Тези разсъждения му бяха подсказали една идея…

— Ами ако… ако…

Изправи се рязко и отиде до лавицата, за да вземе другото досие. Седна отново на мястото си и нетърпеливо разгърна папката. На първата страница се мъдреше усмихнатото лице на Филипе Мадурейра, но Декарабиа веднага разлисти нататък и се спря на страницата, където се посочваха хората, близки на мъжа, когото той бе убил.

— А, тук е.

Убиецът се взря в лицето на привлекателна жена със светлозелени очи и къдрава кестенява коса, спускаща се до раменете. Единствената приятелка на Филипе в Испания. Според досието името й бе Ракел Мария де ла Конча Гонсалес. Под снимката с червени букви бе отбелязана професията й.

Агент от Интерпол.

— Gotcha .

На мястото на срещата го очакваше малка изненада. Въпреки името си, кафе „Нирвана“ не беше кафене, а стадионът на футболния клуб на Сесеня. Новодошлият се отправи към входа и видя едно момиче, облечено в светлосини джинси и яркочервен елек, с кестенява коса на масури, които се спускаха до раменете. Момичето го наблюдаваше с очевиден интерес.

— Perdon — каза той на своя все така ужасяващ портуньол. — Es aqui la entrada del cafe Nirvana? [65] Извинете, оттук ли се влиза в кафе „Нирвана“? (исп.) — Б. пр.

Онова, което се забелязваше от пръв поглед, бяха хипнотичните котешки очи с цвят на светъл изумруд. Те бяха толкова светли и блестящи, че приличаха на прожектори, излъчващи смарагдовозелена светлина. Изминаха няколко дълги секунди, преди момичето да отговори. Задържа напрегнатия си поглед, втренчен в него. Не беше ясно дали очите й са разтревожени, или просто недоверчиви, но го изучаваха внимателно, дори предпазливо.

— Вие ли сте приятелят на Филипе Мадурейра?

Говореше бавно, сякаш опипваше терена. Новодошлият почти въздъхна от облекчение.

— Томаш Нороня — представи се той, протягайки ръка. — Вие сигурно сте Ракел.

Момичето пое ръката му колебливо, почти резервирано, но изглежда, бързо се отпусна.

— Да, аз съм. А вие кой сте по-точно?

— Приятел на Филипе от детството — отвърна историкът. — Бяхме заедно в гимназията.

— Тогава защо никога не ми е говорил за вас?

— Пътищата ни се разделиха, когато влязох в университета да следвам история — обясни Томаш. — Започнахме да се чуваме по-рядко. Преди няколко дни той се появи в Лисабон в окаян вид и ме помоли за помощ. Изглежда, бе замесен в някакво разследване относно кризата и разполагаше с информация, която…

— Не тук — прекъсна го Ракел, оглеждайки се наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша. — Да отидем в апартамента ми. Надявам се поканата да не ви се стори неуместна.

— Както предпочитате.

Испанката се отправи към колоната автомобили, паркирани до тротоара. Томаш тръгна след нея и почти несъзнателно, подчинявайки се на мъжкия си инстинкт, сведе поглед към тесните джинси и по-специално към закръгленото й дупе; Ракел безспорно бе привлекателна жена със спортно-елегантния си стил и стройно тяло с красиви извивки.