Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

Пусна монетата в процепа и набра номера. В кабината беше горещо, но това не го притесняваше. Чу два пъти сигнала свободно, който след това бе прекъснат от леко изщракване.

— Дом за отдих, добър ден.

Томаш разпозна гласа на жената, която бе отговорила, и не можа да сдържи усмивката си. Колко хубаво бе да чуе приятелски глас в ситуацията, в която се намираше в момента.

— Мария Флор? Обажда се Томаш Нороня, как сте?

От другата страна на линията настъпи кратка пауза.

— Професор Нороня! — накрая възкликна директорката на дома с изненада. — Признавам, че… — Тя се поколеба, сякаш нямаше да довърши мисълта си. — Видях ви… видях ви в новините.

— Не им вярвайте — побърза да изясни Томаш. — Това е едно ужасно недоразумение, което в момента се опитвам да разреша. Можете да сте сигурна, че не съм убиец.

Томаш чу въздишка на облекчение от другата страна на линията.

— Нямате представа как си отдъхнах, като чух тези думи — сподели тя, а гласът й внезапно стана по-мек. — Не знаете какъв шок преживях, когато видях новините снощи. Не можех да повярвам! Струваше ми се… не знам, че светът е полудял…

Мария Флор говореше така, сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите й, с глас, преливащ от симпатия и топлота. Дори създаваше впечатлението, че двамата са близки отдавна, че го познава добре и по гласа му разбира, че й казва истината.

— Положението е ужасно — оплака се Томаш. — Убиха приятеля ми и сега ме обвиняват, че аз съм го извършил.

— Не е за вярване! — възкликна тя. — Добре ли сте, професоре?

— Доколкото е възможно — отвърна той. — Моля, наричайте ме Томаш. Мислех, че вече сме се разбрали.

— Добре… Томаш.

— Вижте, исках да разбера как е майка ми. Как се справя тя?

— Следя приема на лекарствата и тази сутрин забелязах подобрение. Поговорихме си малко за времето — нещо, което преди не се случваше.

Томаш си пое дъх, събирайки кураж да подхване въпроса, който всъщност го интересуваше.

— Знаете ли, колкото до плащането на таксата за нея… в момента нямам достъп до спестяванията си, както сигурно се досещате. Дали не може да изчакаме още малко?

От другата страна на линията настъпи неловко мълчание, което не предвещаваше нищо добро.

— Когато ви видях в „Тележурнал“, аз предвидих този проблем и реших на своя глава да разговарям със собствениците на дома.

— И… какъв е резултатът?

— Съжалявам, но те казаха, че не могат да направят изключение. Липсващата сума трябва да бъде изплатена до четвъртък вечерта.

— Но това е утре!

— Знам. — Мария Флор замълча смутено. — Наистина настоявах, повярвайте ми…

Стиснал телефонната слушалка, Томаш опря чело в стъклото на кабината и отчаяно впи пръстите на свободната си ръка в скалпа си; възможностите му бързо се изчерпваха — без работа и с полицията по петите си той не виждаше начин да разреши проблема. Как е възможно целият му живот да рухне за толкова кратко време?

— Ами сега? — прошепна в слушалката. — Какво ще правя?

От другата страна настъпи мълчание.

— Не се отчайвайте, Томаш — каза тя. — Ще измисля нещо.

— Но какво? Какво може да се направи?

Нова пауза от неловка тишина.

— Не знам — призна директорката. — Знаете как е, списъкът на желаещите да постъпят при нас е толкова дълъг, че собствениците могат да си позволят лукса да бъдат безкомпромисни към закъсненията на плащанията. Затова ми казаха, че ако ситуацията около майка ви не бъде разрешена до утре вечер, ще бъде изхвърлена на улицата още на следващата сутрин.

— Мили боже! — извика отчаяно Томаш. — Не могат да го направят!

— Ще го направят, и още как!

— Вижте, говорете с тях, помолете ги за още време.

— Ще опитам.

— Трябва да успеете. Нямам достъп до сметката си, докато не изясня ситуацията. Обяснете им!

— Ще го направя — обеща тя с глас, изпълнен със съчувствие.

— Ще помисля за други варианти. Обадете ми се възможно най-скоро. Ще го направите ли?

— Разбира се. Размениха още няколко думи, сбогуваха се и Томаш затвори. Когато излезе от кабината, въпреки тревогата, която го измъчваше, образът в съзнанието му не беше на майка му, а на Мария Флор.

Кафето вече бе изстинало, но Декарабиа отпиваше на малки глътки. Ако имаше нещо, което мразеше в работата си, то бе да чака. Знаеше, че операциите изискват търпение и дълго изчакване, но това не можеше да го накара да харесва бездействието. Освен това имаше сметки за разчистване с мишената; не обичаше да го правят на глупак. За него случаят се бе превърнал в лична кауза.