Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Пипнах те! — зарадва се той и стана да се пораздвижи след продължителното наблюдение. — Пипнах те, кучи сине!

Получи се по-добре, отколкото бе очаквал. Не само бе видял човека, с когото мишената се бе свързала, но и видя накъде се бяха отправили; със сигурност мястото, където търсеният от него мъж се криеше.

Какво повече можеше да иска?

Впери поглед в монитора и започна да изучава кадрите, които бе записал, от момента, в който Филипе Мадурейра бе спрял непознатия, до мига, в който двамата изчезнаха във входа на сградата. Увеличи резолюцията на лицето на спътника на Филипе и внимателно го разгледа.

— Кой си ти? — попита той шепнешком, с очи, вперени в това лице. — Кой си ти?

Не се съмняваше, че скоро щеше да узнае отговора.

Отбиха на ъгъла при сервиза да вземат Алешандре. След това преминаха по улиците на Коимбра и завиха там, където една табела със сини букви и линии сочеше магистралата, водеща към Лисабон.

Зад волана Томаш мълчеше; вниманието му бе приковано в пътя, а умът му си припомняше случилото се през последния час в клиниката, където бе настанена майка му.

— Готина мацка, а?

Въпросът на Филипе, зададен с провокативен тон, наруши тишината във фолксвагена.

— Коя?

Приятелят му се разсмя.

— Не се прави на ударен, Казанова! — пошегува се Филипе, споменавайки стария му прякор от гимназията. — Ясен си ми като бял ден.

Шофьорът не отмести поглед от шосето.

— За какво говориш?

— За директорката, за кого друг? — Присви очи, сякаш си припомняше нещо. — Как се казваше? Мария… Мария… — Очите му блеснаха. — Флор, нали? Мария Флор. — Предизвикателно повдигна няколко пъти вежди. — Страшно парче!

— О, не говори глупости!

— Тези очи с цвят на шоколад, тези сочни устни, лукавата й усмивка… ах, момичето наистина си го просеше! — Филипе приятелски сръчка Томаш. — Може и да греша, но май скоро ще ходиш на среща… Вече ви виждам…

— Хайде, млъкни!

Филипе отново се засмя, развеселен от реакцията на стария си приятел от гимназията. Познаваше слабото му място и не смяташе да го остави да се измъкне лесно.

— Кажи, че не я намираш за страхотно парче — подхвърли той, като го предизвикваше. — А? Хайде, кажи го, можеш ли?

Томаш не отделяше поглед от пътя и на лицето му нямаше и помен от усмивка; ръцете му здраво стискаха волана с изражението на пределно концентриран човек. Не беше в настроение за шеги.

— Тревожа се за майка ми — каза той, променяйки темата на разговора. — Намалиха пенсията й, а аз съм без работа. Тоест разполагам с по-малко пари, а трябва да платя клиниката. Ще трябва да използвам спестяванията си, от които не е останало много. Как да се справи човек?

Въпросът увисна във въздуха. Филипе притихна; темата бе сериозна и не се връзваше с безобидния шеговит тон по адрес на директорката на клиниката. Колата се качи на магистралата и пое към Лисабон, предоставяйки им времето за размисъл, което проблемът изискваше.

— Нещата няма да вървят към по-добро, предупреждавам те — накрая каза Филипе. — Трябва да го приемеш.

— Как така няма? Смяташ, че няма да си намеря работа?

— Ще си намериш, не се безпокой. Според статистиката висшистите успяват да се справят във времена на криза. Безработицата засяга най-вече хора без образование, а не тези, които са учили.

— Знам това — каза шофьорът. — Но тогава защо е този песимизъм?

С поглед, зареян сред къщите по хълмовете покрай магистралата, Филипе облиза устни и отвърна:

— Песимизмът ми е насочен към пенсията на майка ти.

Томаш въздъхна. Съзнаваше този проблем.

— Знам — каза той. — Това няма да се промени. Работи толкова години, бедната. Цял живот трупа стаж, за да се пенсионира, има право на пенсия, а сега… сега, когато се нуждае от нея, я орязват.

Алешандре, който отново се возеше на задната седалка, се наведе напред.

— Постъпват толкова несправедливо с възрастните — възмути се той. — Това е абсолютно непочтено!

— Така е — съгласи се Томаш. — Положението е ужасно. Има хора, които изнемогват.

— Трябва да излезем на улицата и да протестираме — настоя пътникът на задната седалка. — Трябва да ги накараме да прекратят тази престъпна политика! Държавата трябва да поеме отговорност и да защити народа. Да накараме политиците да увеличат заплатите, пенсиите, да инвестират в здраве, образование и социална политика, да повишат жизнения стандарт за всички хора.

— Би било чудесно, несъмнено — съгласи се Томаш. — Проблемът е, че не е толкова просто, нали?