Жозе Родригеш душ Сантуш - Ръката на Сатаната

— Дона Граса, вижте кой е дошъл да ви види.

Зелените очи на възрастната госпожа се спряха върху сестрата, после върху сина й и накрая върху приятеля, който го придружаваше, но тя побърза отново да ги затвори, равнодушно, сякаш нищо не бе видяла.

Томаш се усмихна, наведе се и я целуна по челото.

— Здравей, майко. Как си?

Изненадана от целувката, дона Граса внезапно отвори очи и отново го погледна, този път продължително и с любопитство.

— Кой сте вие?

Синът си пое дълбоко дъх, за да поеме удара; днес определено не беше от най-добрите дни на майка му. Не му се случваше за първи път да не го разпознава, но все още не бе свикнал с тази реалност. Подозираше, че никога няма да свикне.

— Аз съм синът ти — отвърна нежно той. — Томаш, спомняш ли си?

Тя поклати глава.

— Моят Томаш е на училище — каза тя с внезапна гордост. — Учителката ми каза, че той е най-добрият в класа. Умник ми е той! — Тя се усмихна. — Прилича на баща ми, който също беше много схватлив.

Синът й не настоя; знаеше, че в дни като този беше безсмислено; спомените на майка му се разбъркваха и явно в този момент съзнанието й се рееше някъде в миналото. Поговориха си на общи теми. Томаш също се възползва от възможността да се порадва на утринното слънце. Дона Граса остана резервирана към посещението на сина си и почти не му обърна внимание. След двадесет минути, чувствайки се неспособен да се справи със ситуацията, той целуна майка си за довиждане и напусна терасата с наведена глава.

Директорката на клиниката го посрещна във фоайето. Шоколадовите й очи го погледнаха с топлина, която успокои душата му. Мария Флор имаше приветливо, замечтано и мило изражение, кръгло, красиво и свежо лице, кестенява чуплива коса със светли кичури и плътни устни, които напомняха на парченца портокал; при вида на усмивката й сякаш бе невъзможно да не му се прииска да я целуне.

— Как е майка ви?

Томаш въздъхна.

— Днес не е много добре — каза той. — Не ме позна.

Директорката на клиниката докосна рамото му.

— Има и такива дни. Не се натъжавайте. Понякога тя скришом изхвърля лекарствата си и състоянието й леко се влошава. Но ще разпоредя да я следят по-внимателно в часовете, когато си пие хапчетата. Ще видите, че състоянието й веднага ще се подобри.

Докосването по рамото имаше за цел да го успокои, но на госта то подейства като електрически заряд. Томаш познаваше Мария Флор от няколко години и въпреки че я намираше за много привлекателна, никога не се бе опитвал да флиртува.

Може би си въобразяваше, но по някакъв начин тя насърчаваше, предизвикваше естествената му стеснителност, сякаш за да го смути.

— Сигурен съм — промълви накрая той, убеден, че ръководителката на клиниката има право. — Когато дойда следващия път, тя ще е добре.

Двамата замълчаха. Томаш искаше да продължи разговора и да прекара още малко време с домакинята, но не знаеше за какво да говорят. Майка му и старостта й не му се струваха най-увлекателната тема, която можеше да обсъжда с интересна жена като нея, а обстоятелствата правеха неподходяща всяка по-смела инициатива. Да я покани на вечеря? Тук, където живееше майка му, и точно в деня, когато тя дори не го бе познала? Не ставаше. Освен това зад себе си усещаше присъствието на Филипе и сестрата, които очакваха развръзката на разговора. Всъщност имаше нещо, което можеха да обсъдят; онова, което директорката бе споменала по телефона, без да обясни. Но беше редно Мария Флор да заговори за това.

— Знаете ли, професор Нороня…

— Наричайте ме Томаш.

Тя се поколеба и се изчерви, но се съгласи.

— Добре… Томаш. — Мария Флор се взря в него с топлите си кафяви очи, сякаш преценяваше дали начинът, по който произнася името му, му харесва. След това придоби изражение, което подсказваше, че има нещо неприятно за казване. — Томаш, обадих ви се, защото се появи един неудобен проблем, който бих искала да споделя с вас. Не се отнася пряко към здравето на майка ви, държа да знаете това, но…

— Какво има? — попита той, леко притеснен от смущението, което се четеше в погледа й. — Случило ли се е нещо?

Мария Флор въздъхна, очевидно чувствайки се неудобно да изпълнява задълженията си в момента.

— Проблемът е… финансов.

Думите й изненадаха Томаш.

— Финансов? — учуди се той. — Вие получавате цялата пенсия на майка ми, не е ли така?

Директорката на клиниката преглътна с усилие.

— Разбира се — каза тя. — Но пенсията й бе орязана, както знаете.